Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
Сега пък какво?
— Още нещо ли не е наред?
— Ами, мъничко сияеш — отвърна Изабел. — Така де, съвсем мъничко.
— Сияя?
Алек вдигна ръката, с която все още държеше неговата, и в сумрака Джейс видя че от лакътя
му надолу към китката се спуска бледа светлина, която сякаш проследяваше линиите на
вените му като карта.
— Смятаме, че е остатъчен ефект от меча на архангела — обясни Алек. — Вероятно скоро
ще отзвучи, но Мълчаливите братя са заинтригувани. Естествено.
Джейс въздъхна и отпусна глава на възглавницата. Твърде бе изтощен, за да изпита особен
интерес към новото си озарено състояние. — Означава ли това, че трябва да си вървите? За
да доведете Братята?
— Наредиха ни да ги повикаме веднага щом се събудиш — отговори Алек, като клатеше
глава, още докато го изричаше. — Но няма да го сторим, ако не искаш.
— Доста съм изморен — призна Джейс. — Ако можех да поспя още няколко часа…
— Разбира се. Разбира се, че можеш. — Пръстите на Изабел отметнаха кичур коса от очите
му. Гласът й бе твърд, непоколебим: свирепа като мечка, бранеща мечето си.
Клепачите на Джейс започнаха да натежават.
— И няма да ме оставите сам?
— Няма — увери го Алек. — Никога няма да те оставим. Знаеш го.
— Никога. — Изабел улови ръката му, тази, която Алек не държеше, и я стисна с всичка
сила. — Всички Лайтууд — заедно — прошепна тя. Изведнъж Джейс усети нещо мокро
върху ръката си и осъзна, че от очите й капят сълзи. Изабел плачеше… за него, защото го
обичаше; дори след всичко случило се, тя още го обичаше.
И двамата го обичаха.
Джейс заспа така — с Изабел от едната си страна и Алек от другата, докато слънцето бавно
се показваше над света.
— Какво имаш предвид с това, че все още не мога да го видя? — настоя Клеъри. Седеше на
ръба на дивана в дневната на Люк, увила кабела на телефона около пръстите си толкова
здраво, че връхчетата им бяха побелели.
— Минаха само три дни, през два от които той беше в безсъзнание — отвърна Изабел. Зад
гласа й се чуваха гласове и Клеъри напрегна слух, за да различи чии са. Единият като че ли
беше на Мерис, но дали говореше с Джейс? Или с Алек? — Мълчаливите братя все още го
преглеждат. И все още казват — никакви посетители.
— Мълчаливите братя? Защо не им го…
— Не, благодаря. Едно е да си от типа силен и мълчалив мъж, ама тяхното си е чиста проба
плашещо.
— Изабел! — Клеъри се облегна на меките възглавници. Беше ясен есенен ден и през
прозорците на дневната струеше слънчева светлина, но от това настроението на Клеъри
изобщо не се оправяше. — Просто искам да се уверя, че е добре. Че не са му останали трайни
увреждания, че не се е подул като балон…
— Разбира се, че не се е подул като балон, не ставай смешна.
— И откъде да знам, когато никой не ми казва нищо?
— Той е добре — увери я Изабел, ала по тона й Клеъри усети, че крие нещо. — Алек спи в
леглото до него, а през деня с мама се редуваме да стоим в лечебницата. Мълчаливите братя
не го измъчват. Просто трябва да разберат какво знае. За Себастиан, за апартамента, всичко.
— Въпреки това не мога да повярвам, че Джейс не би ме повикал, стига да можеше. Освен
ако не иска да ме види.
— Може и да е това. Все пак ти го намушка.
— Изабел…
— Ако щеш вярвай, но само се шегувах. В името на Ангела, Клеъри, не можеш ли да проявиш
малко търпение? — въздъхна Изабел. — О, все тая. Забравих с кого говоря. Виж, Джейс каза
(имай предвид, че всъщност не би трябвало да го повтарям), че е наложително да говори
лично с теб. Ако само можеш да почакаш…
— Та аз само това правя — прекъсна я Клеъри. — Чакам. — И наистина беше така. Беше
прекарала последните две нощи, лежейки в стаята си у Люк, като очакваше новини за Джейс
и за кой ли път прехвърляше през ума си и най-малката подробност от случилото се през
последната седмица. Дивия лов; антикварния магазин в Прага; фонтаните, пълни с кръв;
мрачните тунели на себастиановите очи; тялото на Джейс, долепено до нейното; Себастиан,
притиснал Пъкления бокал до устните й, мъчейки се да ги разтвори; горчивата воня на
демонската кръв. Славния, накарал ръката й да засияе и потънал в тялото на Джейс като
огнена мълния; туптенето на сърцето му под пръстите й. Той дори не бе отворил очи, ала
Клеъри бе изкрещяла, че е жив, че сърцето му бие и семейството му се бе втурнало към тях,
дори Алек, подкрепящ необичайно бледия Магнус. — Единственото, което правя, е да