Град на изгубени души

— О, я млъквай. Искаш ли да дойдеш с мен? Да се видиш с Изабел?

— Имам среща с Беки. В апартамента.

— Хубаво. Поздрави я от мен. — Клеъри приключи с връзването на ботушите си и посегна

да отмести косата на Саймън от челото му. — Първо трябваше да свикна със знака, а сега

пък трябва да свикна да те виждам без него.

Тъмнокафявите му очи обходиха лицето й.

— Със или без него все съм си аз.

— Саймън, помниш ли какво пишеше върху острието на меча? На Славния?

— Quis ut Deus.

— Това е на латински. Проверих го. Означава „Кой е като Господ?” Това е подвеждащ

въпрос. Отговорът е „никой”. Никой не е като Господ. Не разбираш ли?

Саймън я изгледа.

— Кое да разбирам?

— Ти го каза. Deus. Господ.

Саймън отвори уста и пак я затвори.

— Аз…

— Знам, че Камила ти каза, че може да изрича Божието име, защото не вярва в Бог, но

мисля, че всъщност зависи от това какво вярваш за себе си. Ако си убеден, че си прокълнат, значи наистина си. Но ако не го вярваш…

Клеъри докосна ръката му; той стисна пръстите й за миг, а после ги пусна. Лицето му бе

угрижено.

— Трябва ми малко време, за да помисля над това.

— Всичко, от което имаш нужда. Но знай, че съм насреща, ако искаш да поговориш с някого.

— Както и аз, ако ти се нуждаеш да поговориш с някого. Каквото и да се случи между теб и

Джейс в Института… знаеш, че винаги можеш да дойдеш у нас, ако искаш да споделиш

нещо.

— Как е Джордан?

— Никак не е зле. Двамата с Мая определено са двойка. Все още са в онази неловка фаза,

когато все имам чувството, че трябва да ги оставя насаме. — Той сбърчи нос. — А когато

Мая я няма, Джордан непрекъснато се измъчва от несигурност, задето тя е излизала с цял

куп момчета, докато той е прекарал последните три години във военна подготовка за Претор

Лупус, преструвайки се, че е асексуален.

— О, я стига. Съмнявам се това да има някакво значение за Мая.

— Нали знаеш какви са мъжете. Егото ни е адски деликатно.

— Не бих нарекла егото на Джейс деликатно.

— Не, Джейс е нещо като артилерийския танк на мъжкото его — призна Саймън. Дясната

му ръка почиваше върху стомаха и златният елфически пръстен проблясваше на пръста му.

Откакто другият беше унищожен, той като че ли нямаше никакви магически умения, но

Саймън продължаваше да го носи. Импулсивно, Клеъри се наведе и го целуна по челото.

— Ти си най-добрият приятел, който човек може да има, знаеш го, нали?

— Е, знаех го, но никога не вреди да ти го кажат отново.

Клеъри се засмя и стана.

— Защо не отидем заедно до метрото? Освен ако не предпочиташ да останеш тук с

родителското тяло, вместо да разпускаш в готиния си ергенски апартамент в центъра.

— Да, заедно с вехнещия ми от любов съквартирант и сестра ми. — Той се хързулна от

леглото и я последва в дневната. — Значи няма просто да си отвориш портал?

Клеъри сви рамене.

— Не знам. Изглежда ми… прахосническо. — Тя прекоси коридора и след като почука на