И се възправи сянка [bg]

— Съжалявам, че ще трябва да ги разочаровам.

— Те само показваха загрижеността си за теб. Хората тук са такива. Виждаш ли, в началото мислех, че си просто махмурлия. Но сега, когато те огледах по-внимателно, мисля, че наистина не си добре. Има ли нещо, което те мъчи, приятелю?

— Да. Любопитството на околните.

— Съжалявам — рече Миър. — Не исках да любопитствам.

Думите му докоснаха някаква струна в Аш. Осъзнаваше, че се държи грубо с домакина си. Ако не беше този великодушен непознат, можеше да е вече мъртъв.

— Страдам от една болест — призна той. — Баща ми умря от нея, след като болката в главата му стана толкова силна, че той не можеше да вижда. При мен положението все повече се влошава.

— Разбирам. Тогава може би ще успея да ти помогна за тези главоболия. Знам няколко лека. Мога да ти направя специална отвара от чий, искаш ли?

Аш кимна, макар и все още не напълно убеден.

— Но има и друго, нали?

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че нещо тормози духа ти.

Аш се опита да успокои бясно туптящото си сърце.

— Трудно ли ти е да говориш за това?

Той успя само да кимне. Нещо се трупаше в него. Нещо, което трябваше да бъде освободено.

Пое си дълбоко дъх, преди да отговори.

— Загубих някого — отвърна най-сетне той. — Човек, който ми беше близък.

Миър кимна с разбиране. В този момент той напомни на Аш за Пау-син от родното му село Аса — дребния монах, който изслушваше със съчувствие проблемите на селяните, без да ги съди. Той също умееше да накара човек да открие сърцето си.

— Да? — подкани го монахът.

— Сега от момчето остана само прахът му, разпилян в двор с кокошки, и урна, която дадох на един човек да я Пази. Най-вероятно сега тя е някъде сред развалините на онова, което някога беше мой дом.

Миър се замисли над думите му. Аш нямаше и най-бегла представа какво мисли той.

— Разбирам. Не смяташ, че можеш да продължаваш с толкова много мъка, затворена в теб. Струва ти се, че няма смисъл да живееш такъв ужасен живот.

Аш не можеше да извърне очи от втренчения поглед на мъжа.

— Ето защо искаш да се напиеш до смърт.

Аш се зачуди дали мъжът не е Виждащ. Някои притежаваха това умение, без изобщо да са преминали през някакво обучение.

Той проследи монаха, който пристъпи към входа на пещерата и седна до него, провесил крака над ръба. Вятърът подухваше гънките на черното му расо.

— Тези вълни там, долу — виждаш ли ги?

Аш се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Все още не съм сляп.

— Понякога, когато чуя за нещо такова, казвам си, че тези вълни много приличат на нас самите, само дето живеят далеч по-кратко. Наблюдавам ги как се втурват към брега и как се сгромолясват едновременно съзидателни и разрушителни, пленявайки очите ми. И виждам как вятърът препуска през тях и ги поддържа живи. Той взема назаем вода от тези вълни и в замяна им дава силата си. Чудя се колко ли лака са препускали? Колко ли дълго са пътували от далечната буря, за да стигнат дотук?