Есенната република [bg]

Тамас поклати глава.

— Толкова се ядосах, че не иска да помогне, че забравих да го питам за това.

— Мислите, че щеше да промени мнението ви?

Тамас се поколеба.

— Не.

— Така си и мислех.

— Млъкни и си пуши проклетата цигара. И спри да изглеждаш толкова самодоволно. Къде е Бо?

— Ей там.

Тамас се запъти към края на горичката, където точно на ръба на дървесната преграда стояха Борбадор и обучаемата му и наблюдаваха пътя, водещ към Адопещ.

— Закъсняват — каза фелдмаршалът.

Бо вдигна поглед от ръцете си, играещи си с връзките на изкуствения му крак.

— На километър и половина разстояние са. Наблюдават как ги наблюдаваме.

— Капан? — попита Тамас.

— Твърде малко са, за да е капан — отвърна Бо. — Освен ако не са взели и Бруд със себе си.

Тамас погледна към Нила, която се взираше мълчаливо в мрака, сетне обратно към Бо. Пристъпи по-близо до Привилегирования.

— Съжалявам — каза той.

— Хм?

— Съжалявам, че изпратих Таниел да те убие.

Бо изглеждаше изненадан, а после сякаш щеше да се засмее.

— Недей. Това ти е в кръвта. Ако местата ни бяха разменени, щях да направя същото. Ох!

Нила бе ритнала Бо по единствения му останал пищял.

— Ами — каза Бо — щях.

— Грубо е да казваш подобно нещо — смъмри го Нила.

— Кой от двама ви е обучаемият? — попита Тамас.

Бо изсумтя.

— Нито дума повече, старче.

Тамас се загледа в него.

— Не си ме наричал така, откакто беше на петнадесет.

— И в сегашното положение е много по-подходящо.

— Все още си същият пиклив келеш.

— Да — ухили се Бо. — Старая се.

— Благодаря и за това, че убеди Таниел да не тръгва след Ка-поел.

— Той не остана много доволен. — Бо извърна поглед на север, където приятелят му беше приклекнал в дъбрава, прилична на тази, насочил пушка към представителите на Кларемон, които продължаваха да чакат по-надолу по пътя. — Надявам се да не застреля някого тази вечер.

— Аз също.

— Между другото, с тях има Привилегировани.

— Колко на брой?

— Шестима. Изглежда, Кларемон ти няма пълно доверие.

— Нито пък аз на него. Затова и двамата с Нила сте тук. Както и Таниел, Норийн и Андрия в храстите.

Бо потропваше по дървения си крак. Тамас се почувства неловко.

— Не ми казвай, че мислиш да си отмъщаваш.

— Кракът наистина ми липсва. А тя е там долу. Онази, която ми причини това. Знам. Сега вече мога да я разпозная. Името ѝ е Лори. Имали сме вземане-даване.

— Има ли жена в която и да е кабала в Деветте, с която да не си имал вземане-даване? — попита Нила.

— Няколко — отвърна Бо.

Тамас изсумтя.

— Гледай да не застрашиш цялата операция.

Бо направи успокояващ жест.

— Разбира се, че няма. Ще се въздържам, благодаря. Ето, идват.

Тамас постави барут върху езика си, за да усили леко транса си, и се загледа как групата се разделя на две — по-малката част се насочи през полето и към скривалището им. Той привика тихо Олем и двамата излязоха от горичката.