Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Тя се вгледа в клечките за хранене, после вдигна очи към мен и попита:
— Колко ще струва?
— Повече, отколкото можеш да ми предложиш. Високопоставени хора извършиха лоши и безчестни дела. Заслужават да бъдат наказани. Трябва да бъдат наказани.
Тя набоде още едно оризово топче и го огледа, навярно за да не гледа мен.
— Днес цял следобед аз и директорът бяхме в Белия дом. Президентът и съветникът по националната сигурност вече са напълно осведомени. — Тя остави клечките, избърса устните си със салфетка и се замисли. — На Томас Хършфийлд беше предложено престижно назначение извън Министерството на отбраната. Предупредиха го, че предложението е в сила до утре. А Албърт Тайгърман днес изведнъж проумя, че трябва да отдели повече време на семейството си. Утре сутрин президентът с дълбоко съжаление ще приеме оставката му.
Малко се изненадах от новината. Но не бях напълно доволен.
— Това ли е всичко?
— Дори и най-голямата глупост не е престъпление, Шон. Погледни го по този начин: хиляди войници отдадоха живота си, за да успеем в Ирак. Вече няма значение как стигнахме дотук или какви безумия са извършени междувременно. Важното днес — единствено важното — е как ще излезем и какво ще се случи, ако си тръгнем прибързано.
Вече бяхме стигнали до същината на проблема. Аз нямаше да сваля картите, а Филис нямаше да ме притиска.
— Ако си помислиш — каза тя, — всички войни са политически провал на едно или друго ниво. Пърл Харбър не биваше да се случи. Атаката срещу Корея бе резултат от ужасяваща глупост във Вашингтон, а намесата на Китай — провал след провал. А след това Виетнам… — Тя стисна ръката ми. — Трябва ли да ти обяснявам?
— А какво ще получи Управлението?
— Удовлетворение от добре свършената работа.
— Моля?
— Не сме изнудвали администрацията, както вероятно намекваш. Виновниците ще бъдат наказани. Нищо друго не искахме. Доволни сме. И ти би трябвало да си доволен.
— Ама не съм — възразих аз. — И освен това забравяш нещо.
— Тъй ли?
— Много добре знаеш. Махмуд Шараби.
— А, той ли? Двайсет хиляди бунтовници в Ирак всяка нощ сънуват как го убиват. Все на някого ще му провърви. От мен да го знаеш.
Звучеше като обикновена статистика, но не ми се вярваше да е само това. И не исках да знам.
Момчето се появи с бяла риба и ориз за Филис, а на отделно блюдо имаше два големи хамбургера, пликче с картофи и две студени бири за мен. Филис се разсмя и обясни:
— Момчето те помни. Целият персонал те помни.
Захванахме се с храната. За да е по-приятно, сменихме темата, та да не се изкушавам да я сграбча за гърлото. Филис предсказа, че президентът ще спечели утрешните избори и че според нея така е редно — сам е забъркал кашата, сам да си я сърба.
Аз обаче бях задал един въпрос, на който Филис така и не отговори. Защо бе оставила Биан да се измъкне? Впрочем вече и сам се досещах.
Защото, докато пътувах от летище „Дълес“ към апартамента си, отново събрах две и две и този път резултатът излезе верен. Детективът със скъпия костюм, неговият партньор и жертвата не работеха за Биан. Бяха хора на Филис, пратени да следят Биан още от кацането й в Делауеър и да се погрижат за нейното безпрепятствено бягство. Когато прекрачих напред и изглеждаше, че ще я спра, те се намесиха.
Но това все още не отговаряше на въпроса. А и Филис никога нямаше да ми каже; във всеки случай не и истината. Защото, макар че за нищо на света не би го признала, Филис не е тъй безчувствена и жестока, както изглежда. Но иначе кой би се плашил от нея?
Сигурен бях, че тя също съчувства на Биан, а може би и изпитва вина, че нейното Управление е допринесло за гибелта на Марк. Може би смяташе, че страната дължи на Биан шанса да раздаде правосъдие, а после да започне нов живот. Естествено, за това помогна и фактът, че желанието на Биан за лична мъст съвпадна с чисто професионалния стремеж на Филис да узнае какво се е случило.
Спомних си онзи момент в база „Алфа“, когато влязох в заседателната зала — Биан й показваше снимката на Марк — и очите на Филис изглеждаха навлажнени.
Масата бе разчистена. Сервираха ни кафе. Общите приказки свършиха и Филис подхвана по същество:
— В Ирак ти ми каза, че искаш да напуснеш. Още ли си на същото мнение?
— Ето ти един намек. Днес си прибрах вещите от бюрото. Оставих ти кратка бележка.
Тя очевидно знаеше това и каза:
— Не бива да се поддаваш на чувства, когато взимаш важно решение.
— Знаех, че ще го кажеш.
— Не бих искала да те загубя.
— Ще свикнеш.
Тя вдигна кафеника и попита:
— Още една чашка?