Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Някога вярвах, че мога да властвам над дъжда и мога да го призовавам, щом пожелая, но сега, когато гледах враговете ни, виждах, че съм грешала. Само ангелът Берее можеше да го овладее и да го накара да му служи. Това, което бях призовала, сега облагодетелстваше нашите врагове. Римляните се къпеха с дъждовната вода и благодаряха на боговете си. Миртовите дървета цъфтяха и ароматът им насищаше въздуха. Стада от ибекси лягаха пред римските лагери, за да пият от образувалите се езера, въпреки че това щеше да означава, че ще бъдат изколени, сякаш и те бяха дар от небесата.
Макар че бе болен, оставих сина си на грижите на сестра му и помолих Йаел да ме придружи до аугураториума. Бях запазила костите на принесените в жертва гълъби и гълъбици, изсуших ги на слънце и сега можех да гадая по тях бъдещето.
Изкачихме се по стъпалата на кулата. Започваше месец Адар, времето на цъфтежа на бадемовите дървета, и въздухът ухаеше прелестно. От мястото си виждахме целия римски лагер, този кръг на жестокостта. Костите, които бях донесла, прибрани в копринена торбичка, бяха станали толкова бели, че искряха в настъпващата тъмнина. Замислих се за птиците, които бяха дали живота си, колко красиви бяха, колко предани една на друга, как не се бояха от нас, техните пазителки, дори когато ги стискахме в ръцете си, за да ги пренесем в жертва.
Йаел разчисти пясъка, после очерта с пепел кръга, в който щяхме да затворим бъдещето, за да не може то да се разпилее в настоящето. Оглади пепелта с ножа, който винаги носеше със себе си. Докато го правеше, пееше химн в чест на цар Соломон. Имаше красив глас; всяка песен, на която я бях научила, звучеше по-красиво от нейната уста. Чистотата на песента й се разнесе над долината и за миг нашите другари, които бяха поробени, вдигнаха глави, сякаш тя ги бе повикала по име.
Бях обучила Йаел добре, както знаех, че ще стане още щом я видях да минава през Змийската порта. Тя не ме помнеше, но аз я познавах много отдавна. Затова настоях да приеме златния амулет, който моята майка ми бе дала. Преди да родя първата си дъщеря и да бъда прогонена от Йерусалим, преди да бъда отведена в Желязната планина от мъж, когото никога не нарекох по име, преди Нахара да се появи на този свят, преди да родя син, който нарекох Адир — име, което аз избрах с позволението на баща му, защото означаваше „благороден“ на езика на моя народ, преди гълъбите да ме доведат тук, Йаел беше моя дъщеря. Не я родих, бях просто нейна бавачка, майка, ема, въпреки че самата аз все още се чувствах като дете.
В Йерусалим й пеех песните на моята майка много преди някоя от нас да бе чувала за тази крепост. Сплитах косата й, хранех я, грижех се за нея, въпреки че баща й ми се караше и постоянно я проклинаше, защото искаше тя да не бе идвала на този свят и я винеше за своята скръб.
Дойдох при тях като слугиня, обикновено момиче с дълга черна коса, толкова незабележимо, че убиецът никога не погледна в лицето ми и така и не научи нищо за мен. Ако майка ми узнаеше за положението ми, щеше да бъде потресена, че съм станала прислужница, защото можех да чета на арамейски, иврит и гръцки и бях обучена да водя разговори с най-мъдрите мъже в Александрия. Всъщност бях облекчена, че напуснах дома на нейните роднини, които ме презираха. Майката на Елеазар бен Яир ме бе пратила тук като слугиня. Когато за пръв път дойдох в града, тя ме заведе в микве, защото подозираше, че съм нечиста. Свалих туниката си и влязох във водата, като се опитвах да стоя в сенките, но тя ме видя. Пое си дълбоко дъх, щом забеляза рисунките по тялото ми, после бързо прошепна молитва.
След това леля ми продължи да следи сина си, понеже не ми вярваше и се боеше от начина, по който бях възпитана. Скоро страховете й се оправдаха. Разбра какво има между нас от погледите, които си разменяхме, и бързо се досети защо синът й вече страни от жена си, макар да бяха заедно от кратко време. Леля бе обещала на майка ми, че ще бъда в безопасност в нейния дом, но ме отпрати, без знанието на Елеазар, като ми намери работа в семейство, където майката бе умряла при раждане. Това бе дом с лош късмет и никой не искаше да работи там. Затова ме взеха, въпреки че бях малко момиче и нямах почти никакви познания за домакинските задължения. Бях толкова неопитна и млада, че често плачех, докато заспивах, защото и на мен ми липсваше майка ми.