Картата на времето

— Магията?

— Да, към какво друго можех да прибягна, щом пътищата на науката бяха затворени за мен? Тогава си съчиних мнима биография. Според нея, преди да отворя фирмата за пътувания във времето, баща ми и аз бяхме ръководили не някаква тривиална фабрика за оранжерии, а фирма за финансиране на експедиции — навсякъде ги има такива, решени да не оставят ни една неразкрита загадка на света. И естествено, ние също търсехме отчаяно митичните извори на Нил, които според легендите се намираха в сърцето на Африка. Там бяхме изпратили нашия най-добър изследовател, Оливър Тръмейнкоу, който след безброй мъчителни превратности бе попаднал на едно местно племе, способно да отваря пространствен портал посредством магия.

След тези думи Гилиъм направи пауза, за да погледа с шеговита усмивка опитите на писателя да скрие изумлението си.

— Тази дупка в пространството водеше до една розова и ветровита равнина, където времето не течеше — продължи той; — това всъщност бе моята лична представа за четвъртото измерение. Равнината бе нещо като преддверие към други епохи, защото на свой ред бе осеяна с дупки, подобни на онази, която я свързваше с африканското селце. Един от въпросните коридори водеше до датата 20 май 2000 г. — денят на решаващата битка между човеците и автоматите сред руините на един опустошен Лондон. А какво друго можехме да сторим двамата с баща ми, узнавайки за съществуването на вълшебната дупка, освен да я откраднем и да я пренесем в Лондон, за да я предложим на поданиците на Империята? Тъкмо това и направихме. Затворихме я в един огромен железен сандък, нарочно изработен за случая, и я докарахме тук. Voilà! Вече имах решението, което търсех — начин да се пътува във времето, който да не изисква никакви научни средства. За да посети бъдещето, човек трябваше само да влезе през пространствената дупка с „Хронотилус“, да прекоси част от розовата равнина и после да мине през другата дупка, водеща към 2000 г. Простичко, нали? И за да избегна необходимостта да показвам четвъртото измерение, целесъобразно го населих с ужасни и опасни дракони — същества с толкова страховита външност, че заради тях се видях принуден да боядисам в черно прозорците на „Хронотилус“, за да не разстройвам чувствителните души — рече той, сочейки на писателя, че кръглите като илюминатори прозорци действително са оцветени в черно. — И тъй, щом моите клиенти влезеха във времевия трамвай, ги довеждах дотук по този стръмен терен с всевъзможни клатушкания и наклони, а с помощта на обои и тромбони имитирах рева на драконите, дебнещи в равнината. Никога не съм преживявал тези ефекти от вътрешната страна на „Хронотилус“, но сигурно са много реалистични, съдейки по пребледнелите лица на мнозина от пасажерите на връщане.