Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
При тези хвалебствия на предприемача Уелс само сви рамене и продължи да върви, като гледаше да не се спъне в кучето, което имаше дразнещия навик да се пречка в краката им. Верн, разбира се, го беше изпреварил, но Гилиъм Мъри нямаше защо да знае това. Предприемачът продължи, все така без да обръща внимание на безразличието му:
— Както знаете, оттогава насам, вероятно вдъхновени от вашата творба, мнозина побързаха да публикуват своите представи за утрешния ден. Витрините на книжарниците отведнъж бяха залети от стотици научни романси. Аз закупих всички, които можах, и след няколко безсънни нощи, през които поглъщах роман след роман, разбрах, че тази нова литература занапред ще бъде единственото ми четиво.
— Съжалявам, че сте решили да си губите времето с такива посредствени романчета — измънка Уелс, който ги смяташе за един неприятен израстък в литературата от края на века.
Гилиъм го погледна с изненада, сетне избухна в гръмък смях.
— Разбира се, тези произведенийца са извънредно слаби — призна той, когато престана да се смее, — но за мен това няма никакво значение. Писачите на въпросните посредствени романчета, както ги наричате вие, притежават нещо, което за мен е по-ценно от умението да плетат възвишени фрази: визионерски ум, който буди у мен възхита и завист. Повечето от тези книжлета описват как животът на хората се повлиява от някое, в общи линии, безсмислено изобретение. Чели ли сте романчето за еврейския изобретател, който създава машина, способна да увеличава размера на нещата? Наистина ужасна книга, но трябва да ви призная, че описанието на стадото бръмбари-рогачи, прекосяващи Хайд Парк, успя да ме стресне. За щастие, не всички са такива. Като оставим настрана подобни безумия, някои романи предлагат идеи за бъдещето, чиято вероятност се забавлявах да изучавам. А имаше и нещо, което не можех да отрека: прочитайки книга на Дикенс, да речем, никога не съм изпитвал желание да му подражавам, да проверя дали и аз мога да съчиня история за премеждията на някое просяче или за страданията на някой младеж във фабрика за битум — струваше ми се, че всеки, който разполага с мъничко въображение и време, би могъл да стори това. Но да пиша за бъдещето… ах, господин Уелс, това беше друго нещо! То вече ми изглеждаше истинско предизвикателство, защото беше начинание, в което участваха интелектът, дедуктивната способност на човека. Способен ли съм да сътворя правдоподобно бъдеще? — запитах се една нощ, привършвайки едно от онези романчета. Както навярно сте почувствали, избрах вас за образец, който да следвам, тъй като не само имаме общи интереси, но сме и връстници. И тъй, в продължение на месец писах по цели нощи роман за бъдещето — един научен романс, с който да изявя моята прозорливост, моята дедуктивна мощ. Естествено, полагах усилия да го напиша добре, но повече ме интересуваше пророческата страна. Исках бъдещето, измислено от мен, да се стори правдоподобно на моите читатели, да го сметнат за вероятно. Но най-вече ме интересуваше мнението на писателя, който ми бе посочил пътя: вашето мнение, господин Уелс. Исках вие да го прочетете и да похвалите сполучливата ми идея, да ме погледнете в очите и да ме признаете за равен, за творец от същата кръв. Исках моят роман не просто да ви хареса, господин Уелс. Исках да ви достави същата интелектуална наслада, която вашият достави на мен.
Тук двамата мъже се погледнаха в очите сред тишината, нарушавана единствено от далечния грак на гарваните.
— Но, както знаете, нещата не се развиха така — оплака се най-сетне Гилиъм, поклащайки глава със зле прикрито огорчение, което трогна Уелс, защото му се стори, че това бе първият искрен жест на предприемача, откакто бяха започнали разходката.
Бяха се спрели до огромен куп отломки и там, пъхнал ръце в джобовете на крещящото си сако, Гилиъм постоя няколко минути, загледан в обувките си с непресторена скръб. Може би очакваше Уелс да сложи ръка на рамото му и да изрече утешителни слова, които — досущ като напевите на някой шаман — да изцелят неприятната рана, която самият писател бе нанесъл на гордостта му през онзи далечен следобед. Уелс обаче само го гледаше равнодушно, както някой трапер би гледал заека, мятащ се в неговата примка, знаейки, че макар да изглежда отговорен за случилото се, е просто един обикновен посредник; че страданията на животното са продиктувани от жестоката хармония на живота.
Щом разбра, че единственият човек, който можеше да му предложи целебния балсам, не изглеждаше склонен да му го даде, Гилиъм се усмихна мрачно и закрачи отново. Вървяха по нещо като булевард с жилищни сгради, съдейки по величествените железни огради и луксозната мебелировка, която се подаваше сред останките. Това навяваше спомена за живот, който изглеждаше не на място сред подобно опустошение, сякаш разпространението на човешкия род на земята е било само една божествена грешка, смехотворна сеитба, обречена да загине под стихиите.