Картата на времето

Едва бяха изминали известно разстояние, когато на пътя им се изпречи неголяма урва. Предприемачът не си даде труда да я заобиколи, а се заспуска по стръмния ѝ склон в смешен тръс, като се опитваше да запази равновесие с разперени ръце. Кучето незабавно го последва. Уелс въздъхна и също започна да се спуска надолу, като внимаваше да не се спъне в парчетата от тръби и ухилени черепи, които стърчаха из терена. Не искаше да се търкулне отново. Едно падане за деня бе предостатъчно.

— Баща ми съзираше в тези прозирни къщички, които богаташите издигаха в градините си, кълновете на бъдещето! — извика му Гилиъм, докато се спускаше пред него по нанадолнището. — Предните постове на един свят от прозрачни градове, от стъклени сгради, които щяха да изкоренят всички тайни и лични територии на човека, един по-добър свят, в който лъжата би била невъзможна!

Когато се озова долу, подаде ръка на Уелс; той обаче отказа помощта му и не си направи труда да скрие раздразнението, което бе започнал да изпитва от всичко това. Гилиъм сякаш не схвана намека и закрачи отново, избирайки един не толкова стръмен път.

— Да ви призная, като дете бях очарован от този красив блян, който управляваше живота на баща ми — продължи той. — За известен период от време дори го смятах за достоверен образ на бъдещето. Така бе, докато не започнах да работя с него, щом навърших седемнайсет години. Тогава проумях, че това е просто мираж. Беше очевидно, че това развлечение на инженери и градинари никога няма да се превърне в архитектура на бъдещето — не само защото хората никога не биха се лишили от своето лично пространство в чест на някакво хармонично съжителство, но и заради опозицията на самите архитекти, които презираха желязото и стъклото, твърдейки, че тези модни материали не притежават естетическите достойнства, които характеризират архитектурните произведения. Веднага осъзнах печалната истина, че независимо колко железопътни гари от стъкло бихме построили баща ми и аз из цяла Англия, не бихме могли да се преборим с господството на тухлата. И тъй, примирих се, че през остатъка от живота си ще бъда обикновен фабрикант на симпатични оранжерии. Но кого би могло да удовлетвори това несериозно и незначително занимание, господин Уелс? Естествено, не и мен. Не знаех обаче какво би ме удовлетворило. На моите двайсет и няколко години разполагах с достатъчно пари, за да задоволя всяка своя прищявка, та дори и най-изтънчената, и това неизбежно ме караше да гледам на живота като на предварително спечелена игра на карти, която започваше да ми се струва ужасно отегчителна. Отгоре на всичко по това време баща ми внезапно се разболя от треска и почина, поради което забогатях още повече, тъй като бях единственият му наследник. Тогава осъзнах с болезнена яснота, че повечето хора умират, без да са осъществили мечтите си. Макар че животът на баща ми външно изглеждаше достоен за завиждане, аз знаех, че не му бе донесъл душевна пълнота, а мен не ме очакваше по-голям късмет. Бях убеден, че и аз някой ден ще издъхна със същото неудовлетворено изражение. Вероятно затова потърсих убежище в четенето, за да избягам от монотонното и предсказуемо съществуване, което се разкриваше пред мен. Всички стигаме до четенето по някаква причина, не мислите ли? Как се случи това при вас, господин Уелс?