Смъртта като изкуство

— Мисля — бавно засъска Змеят, — че можем да върнем уважаемия Хамлет. В края на краищата, когато е паднал в пространствено-времевата дупка, той е бил в безсъзнание, беше тежко болен, тоест не беше в активна фаза на съществуването си. И остана в тази фаза твърде дълго, въпреки че ние го лекувахме с всички сили. Ами ако не го бяхме лекували?

— Щеше да пукне — услужливо се намеси Гарванът.

— Щеше да лежи болен и нямаше да е активен още по-дълго — изказа предположение Камъкът. — Разбирам какво искаш да кажеш.

— Аз пък не! — жално измяука Котаракът.

— Змеят иска да ни каже, че тъй като ти и без това не би могъл да направиш нещо, значи не би могъл да промениш реалността с присъствието си. Какво значение има къде щеше да лежиш неподвижно — там, край бензиностанцията, или тук? При всяко положение никой нямаше да те прибере вкъщи — беше ужасно грозен и мръсен, такива никой не ги взема — започна да обяснява Гарванът. — И не би могъл да хванеш нито една мишка. Тоест на онази реалност изобщо не й пука дали си бил в нея, или не си бил — полза от тебе никаква. А щом не й пука, спокойно можем да те върнем, сякаш си полежал, полежал — и си оздравял. По този въпрос съм напълно солидарен със Змея.

— Но аз не искам — плачливо заяви Хамлет. — Рано ми е да се прибирам, искам да дослушам историята.

— Добре — великодушно се съгласи Гарванът, — тъй да бъде, поживей с нас, докато изгледаме всичко докрай, а после ще си вървиш.

— Но аз не знам как… Не умея… — слиса се Котаракът.

— Аз ще ти помогна — обеща Гарванът. — И до мястото ще те заведа, няма да се изгубиш. Или ще помолим Змея, и той знае мястото.

Змеят кимна в знак на съгласие и започна да се навива, което означаваше стремеж към спокойствие, към освобождаване от спорове и конфликти.