Врагът на Господа

— Тя има охрана, господарю — опитах се да му вдъхна надежда. — А и дворецът й е край морето. Ще избяга, ако види, че я грози опасност.

— Къде? В Брослианд ли? Ами ако Сердик изпрати кораби? — Артур затвори за миг очи, после тръсна глава. — Можем само да чакаме вести.

Попитах го за Мордред, но не беше чул нищо повече от нас.

— Сигурно е мъртъв — мрачно предположи той, — защото ако бе избягал, досега да е стигнал до нас.

Беше разбрал нещо за Сеграмор, но новините бяха лоши.

— Сердик му е нанесъл много тежък удар. Превзел е Каер Амбра и Калева. Сега обсажда Кориниум. Преди това Сеграмор успял да увеличи гарнизона на Кориниум с двеста души, така че ще могат да издържат поне още няколко дни. Но храната им ще свърши до края на месеца. Изглежда пак сме във война — изсмя се той дрезгаво. — Ти излезе прав за Ланселот. Какъв слепец съм бил. Мислех го за приятел.

Нищо не отговорих, само го погледнах и с изненада забелязах, че косата на слепоочията му бе посребряла. На мен все още ми изглеждаше млад, но ако някой го беше срещнал тогава за първи път сигурно, щеше да прецени, че вече е на средна възраст.

— Как можа Ланселот да доведе Сердик в Думнония — разгневи се Артур, — как можа да насърчи лудостта на християните?

— Просто иска да бъде крал на Думнония — вдигнах рамене аз, — и има нужда от техните копия. А Сенсъм иска да бъде неговият главен съветник, неговият кралски ковчежник и всичко друго.

Артур потръпна.

— Наистина ли мислиш, че Сенсъм е планирал убийството ни в долината на Кадок?

— А кой друг? — попитах аз. Бях убеден, че именно Сенсъм първи свърза рибата от щита на Ланселот с името на Христос и именно Сенсъм бе докарал до лудост религиозната ревност на християните, които отвориха пътя на Ланселот към трона на Думнония. Съмнявах се дали Сенсъм наистина вярваше в неизбежното завръщане на Христос, но със сигурност искаше да притежава безгранична власт, а Ланселот беше неговият кандидат за трона на Думнония. Успееше ли Ланселот да задържи трона, всички нишки на властта щяха да се върнат обратно в лапите на мишия господар. — Опасен е този дребен кучи син — казах аз ядно, — трябваше да го убием преди десет години.

— Горката Моргана — въздъхна Артур. После смръщи вежди. — Къде сбъркахме, Дерфел?

— Ние ли? — възмутих се аз. — Ние нищо не сме сбъркали.

— Така и не разбрахме какво искат християните, но какво ли можехме да направим, дори и да бяхме разбрали? Те нямаше да приемат нищо друго освен пълна и окончателна победа.

— Ние нищо не сме им направили. Календарът ги подлуди. Тая 500-на година.

— А аз се надявах, че сме излекували Думнония от лудостти.

— Дадохме им мир, господарю — казах аз, — и мирът позволи на лудостта им да се развихри. Ако през всичките тези години се бяхме били със саксите, цялата енергия на християните щеше да отиде в битката за оцеляване, но вместо това ние им дадохме възможност да разпалят идиотизма си.