Врагът на Господа

— Сенсъм и Ланселот го причиниха — изръмжах аз.

— Свещения съд го донесе — поправи ме Мерлин. — Някой го е използвал, Дерфел, и е освободил силата му. Подозирам, че Свещения съд е у Динас и Лавейн, но те не знаят как да го контролират, затова разляха ужаса му по тази земя.

Вървях и мълчах. Севърнско море вече се виждаше — сребристочерна подвижна повърхност под гаснещата луна. Сийнуин тихо плачеше и аз я хванах за ръка.

— Открих кой е баща ми — опитах се аз да я отклоня от мъката й. — Едва вчера разбрах това.

— Твоят баща е Аел — спокойно каза Мерлин. Аз зяпнах.

— Как разбра?

— По лицето ти, Дерфел. Тази нощ, когато се втурна през портата, само мечото наметало ти липсваше, иначе беше досущ като него — усмихна ми се Мерлин. — Аз те помня като сериозно малко момче, което само пита и се мръщи, а тази нощ ти се появи като воин на Боговете, ужасяваща грамада от желязо и стомана с щит и вълча опашка.

— Вярно ли е това? — попита ме Сийнуин.

— Да — признах аз и се изплаших от начина, по който можеше да реагира на това. Но нямаше защо да се страхувам.

— Тогава Аел трябва да е велик мъж — каза тя убедено, усмихна се тъжно и добави, — лорд принц.

Стигнахме до морето и завихме на север. Нямаше къде другаде да отидем освен в Гуент или в Поуис, където лудостта все още не се беше разпространила. Но изведнъж пътеката свърши — пред нас имаше само кал върху която прииждащия прилив разбиваше до бяло вълните си. От едната ни страна бе морето, а от другата блатата на Авалон. Струваше ми се, че сме попаднали в капан, но Мерлин ни убеди да не се безпокоим.

— Починете си — каза той, — скоро ще дойде помощ.

Мерлин погледна на изток, където над хълмовете зад блатата се бе появила ивица бледа светлина.

— Зазорява се. Нашата помощ ще дойде щом се покаже слънцето — обяви той и седна да поиграе със Серен и нейните котенца. Ние легнахме на пясъка до вързопите си, а нашият менестрел Пирлиг запя Любовната песен на Раянон — любимата песен на Даян. Сийнуин плачеше, прегърнала Моруена, а аз, вперил поглед в неспокойното море, мечтаех за отмъщение.

Слънцето изгря, обещавайки още един прекрасен летен ден над Думнония, само че в този ден облечени в желязо конници щяха да бродят из страната и да ни търсят. Най-накрая Свещения съд бе използван, християните се струпаха под знамето на Ланселот, над страната се стелеше ужас, цялото дело на Артур бе поставено на карта.