Торбарите [bg]

Дейвид внимателно се вгледа в афиша. Някой от склада бе добавил нещичко. Снежнобял презерватив, прикрепен с габър, се вееше пред копчелъка на мъжа. До него с красиви черни букви бе изписано: „Поздрави от Анри Франс!“

Дейвид се ухили и тръгна по коридора. Вгледа се по-внимателно в нишите. Плакати, табла, афиши бяха струпани тук, всеки илюстрираше отделен филм. Дейвид се огледа. Учудващо колко си приличаха, единственото нещо, което правеше художникът, бе да сменя имената на артистите и заглавието на филма.

Чу пътническият асансьор да спира, после по коридора прокънтяха стъпки. Обърна се и зачака.

Висок, слаб мъж с песъчливо-червена коса и уморен вид изви зад ъгъла покрай опаковъчните маси. Дейвид продължи да чака. Мъжът спря и мълчаливо го загледа.

— Казвам се Дейвид Улф. Трябва да се срещна с майстора, който ще ми нареди какво да работя.

— Аз съм майсторът — обясни мъжът. Обърна се и отиде до едно от бюрата. — Казвам се Уагнър. Джек Уагнър.

Дейвид протегна ръка.

— Драго ми е да се запознаем, мистър Уагнър.

Мъжът погледна протегнатата ръка. Здрависването му бе леко и неуверено.

— Вие сте племенникът на Норман — изрече той някак обвинително.

Изведнъж Дейвид разбра, че мъжът е притеснен, много по-притеснен от самия него. Учуди се защо. Не виждаше смисъла мъжът да е толкова нервен, просто защото е роднина на Бърни Норман. Лично той не възнамеряваше да говори за това, макар че изглежда всички знаеха.

— Предполага се, че никой, освен мен не знае — продължи Уагнър. — Седнете тук. — Той посочи един стол до бюрото, после взе лист и го връчи на Дейвид. — Попълнете личния формуляр. Графата за роднини, работещи в компанията, я оставете празна.

— Да, сър.

Уагнър стана от бюрото и отиде нанякъде. Дейвид се залови с попълването. Зад него вратите на пътническия асансьор се отвориха и затвориха. Покрай него минаха неколцина мъже. Изгледаха го крадешком, докато отиваха към опаковъчните маси, и се заловиха за работа. Дейвид се съсредоточи във формуляра.

В осем часа прозвуча някакъв звънец и в сградата закипя труд. Работният ден беше започнал.

Когато Уагнър се върна, Дейвид му подаде формуляра. Уагнър го погледна небрежно.

— Добре — каза той и като го пусна на бюрото, отново отиде нанякъде. Дейвид го гледаше, докато разговаряше с мъжа на първата опаковъчна маса. Те си извърнаха гърбовете и Дейвид беше сигурен, че говорят за него. Започна да се изнервя и си запали цигара. Уагнър погледна към него и разтревоженият израз на лицето му се задълбочи.

— Не бива да пушите тук — подвикна той на Дейвид. — Не можете ли да четете?

— О, съжалявам — отвърна Дейвид и се огледа за пепелник. Такъв нямаше. Изведнъж усети, че работата е спряла и всички го наблюдават. По челото му избиха нервни капки пот.