Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
Кочиан бръкна в джоба си и подаде на Чарли плик. Беше пълен.
— Мога да го дам единствено на приятел — започна той. — Следователно можеш да ме наричаш Ерик.
— Много ти благодаря, Ерик — отвърна Кастило и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото. — Сиймор, можеш да прибереш клещите. Очевидно няма да вадим зъби.
— Господи, Карл! — въздъхна Гьорнер.
— Карл, нали знаеш, че унгарците са научили Макиавели как се тровят хора? — обади се Кочиан.
— В такъв случай, Ерик, какво препоръчваш? Гулаш, поръсен с арсеник ли?
— Виенски шницел — реши Кочиан. — В „Карпатия“ сервират най-хубавия виенски шницел на света.
— По-хубав ли е от виенския?
— Във Виена можеш да похапнеш по-вкусен унгарски гулаш, отколкото тук — уточни Кочиан. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, Карл. Ти знаеш ли как хората в Хамбург наричат онова, което вие наричате „Франкфуртер“?
Кастило поклати глава.
— Франкфуртер ли?
— Точно така. А знаеш ли как хората във Франкфурт наричат онова, което ние и хамбургчани наричаме хамбургер?
— Не ми казвай, че му казват „хамбургер“.
— Наденица — отвърна Кочиан. — А в Хамбург как наричат „кълцано пържено телешко“?
— Със сигурност не му казват „франкфуртер“.
— Казват му „кълцано пържено телешко“, освен в случаите, когато не го пържат и го сервират сурово, но тогава месото е просто стек „Тартар“.
— В интерес на истината, Ерик, аз много обичам виенски шницел. Можеш ли да помолиш в кухнята да приготвят шест и да ги опаковат, за да ги взема на самолета?
— Няма ли да се развалят?
— В самолета има кухненски бокс и фризер. В момента вътре има само една бутилка бира и виаграта на полковник Торине.
— Боже! — възкликна Торине.
— Това е той, моят приятел Карл — въздъхна Ерик Кочиан. — Тъй като Ото плаща, можете да поръчате всичко, което стиснатите ви алчни сърчица пожелаят.
— В такъв случай, дванайсет виенски шницела — реши Кастило. — Плюс един, с който да обядвам. Много обичам виенски шницел.
XVII.
(ЕДНО)
Заход към международното летище „Хорхе Нюбъри“
Буенос Айрес, Аржентина
05:35, 29 юли 2005
Кастило пилотираше. Нощта бе ясна и той видя трептящите светлини на Буенос Айрес, когато започна да се спуска. Докато се снишаваше, светлините станаха по-ясни. Нещото, което приличаше на оранжева линия, насочила се към града, се превърна в двойна линия и той различи фаровете, които се движеха по магистрала 8 и Северния път от Пилар към града.
Пътуването си го биваше. „Лиърът“ беше бърз — скоростта, която развиваше на дълги разстояния, бе три четвърти от скоростта на звука, — ала той не бе създаден за презокеански пътувания. Налагаше се да спират, за да зареждат. Първо пътуваха три часа и половина от Будапеща до Казабланка, Мароко. След като презаредиха, пътуваха още три часа до Дакар, Сенегал, най-западната точка на Африканския континент.
От Дакар минаха четиричасова отсечка през Атлантика до Ресифе, Бразилия. Това бе най-проблемното време, тъй като в Атлантическия няма къде да се спре за презареждане. Имаше момент, в който се наложи да стискат палци, но за късмет нямаше насрещни ветрове, нито пък други проблеми, които да ги забавят, а Торине, който бе на лявата седалка, прецени, че е най-добре да продължат. Проблеми така и не се появиха.
В Ресифе очевидно не бяха свикнали да презареждат малки частни самолети и да осигуряват храна в два след полунощ, затова им отне час и половина, докато се справят с двете задачи. С изключение на това всичко останало бе наред.
След това поеха на юг, към Сао Пауло, и покриха разстоянието за малко по-малко от два часа и половина, а след това потеглиха за Буенос Айрес, полет, който щеше да им отнеме около два часа.
„Алекс Певснер е някъде долу — мислеше си Кастило. — Имам чувството, че той ще ми трябва. Сигурно Хауърд Кенеди вече му е казал, че няма да го насоча към Жан-Пол Лоримър, за да му лепне някоя италианска бенка на челото. Това може и да се окаже проблем, за който ще се наложи да помисля. В момента съм прекалено уморен, за да вземам такива сложи решения.“
Кастило включи радиостанцията.
— „Хорхе Нюбъри“, тук „Лиър Пет-нула-седем-пет“. Намирам се на четирийсет километра северно на хиляда и петстотин метра. Чакам разрешение за кацане.
— „Лиър Пет-нула-седем-пет“ — обади се наземен контрол на „Хорхе Нюбъри“, — дясно в края на пистата и продължете до хангара на „Джет Еър“. Митнически служител и служител от паспортен контрол ще дойдат при самолета.
— „Седем-пет“ ще завие дясно в края на пистата и ще продължи до хангара на „Джет Еър“ — повтори Кастило. — Изчакваме митнически служител и служител от паспортен контрол.