Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Не, господине. Не искам да ме изтезават. Аз съм подлец. Станах предател, в продължение на единайсет години в този манастир аз се бях отрекъл от тогавашната си вяра, събирах десятък от лозарите и селяните, надзиравах оборите и кочините, за да процъфтяват и носят богатства на абата, помагах доброволно за управлението на тази сграда на Антихриста. Беше ми добре, бях забравил дните на бунта, угаждах и на стомаха си, и на други апетити. Аз съм подлец. Днес продадох бившите си събратя от Болоня, а тогава продадох Долчино. Като подлец, преоблечен като участник в кръстоносния поход, аз присъствах при залавянето на Долчино и Маргерита, когато онази велика събота ги откараха в замъка Буджело. В продължение на три месеца се навъртах около Верчели, докато пристигна писмото на папа Климент с присъдата. Видях как направиха на парчета Маргерита пред Долчино и тя, както я разкъсваха, викаше — нещастна плът, до която една нощ се докоснах и аз… А докато изтерзаното й тяло гореше, те се нахвърлиха върху Долчино и му откъснаха носа и тестикулите с нажежени клещи; и не е вярно това, дето разправяха после, че не бил издал нито звук. Долчино беше висок и як, имаше дълга дяволска брада и дълги червени коси, които падаха на къдри по раменете му, беше красив и силен, когато ни водеше с широкополата си шапка с перо, препасал сабя върху расото. Долчино всяваше страх у мъжете и караше жените да викат от удоволствие… Но когато го изтезаваха, той също крещеше от болка като жена, като теле, докато го разкарваха от ъгъл до ъгъл, от раните му течеше кръв, а те продължаваха да му нанасят рани, ама леки, за да покажат колко дълго може да живее един пратеник на демона; той искаше да умре, викаше им да го убият, но умря късно, едва когато стигна до кладата и беше само купчина кървящо месо. Аз вървях след него и се радвах за себе си, че съм се отървал от този ужас, гордеех се с хитростта си, а оня дърдорко Салваторе беше с мен и ми казваше: Братко Ремиджо, колко добре сторихме, че постъпихме като разумни люде, няма нищо по-лошо от изтезанията! В тоя ден бях готов да се отрека от безброй религии. Вече толкова, толкова години си казвам какъв подлец излязох тогава и колко бях щастлив, че постъпих подло, но все пак се надявах да докажа на себе си, че не съм бил чак такъв подлец. Днес, господин Бернар, ти ми вдъхна тази сила, за мен ти стана това, което императорите езичници са били за най-малодушните мъченици. Ти ми вдъхна смелост да призная това, в което вярвах с цялата си душа, докато тялото ми се противеше. Но не ме карай да бъда по-смел от това, което може да изтърпи тленното ми тяло. Не искам да ме изтезават. Ще кажа всичко, което искаш; по-добре веднага на кладата, човек умира от задушаване, преди да изгори. Но да ме изтезават като Долчино — не. На теб ти е нужен труп, за да го имаш, е нужно да поема вината за други трупове. Така или иначе скоро ще бъда труп. Затова ти давам каквото искаш. Убих Аделмо от Отранто, защото го мразех заради младостта му и за умението му да си играе с чудовища, подобни на мен — стар, дебел, дребен и невежа. Убих Венанций от Салвемек, защото беше много учен и четеше книги, които аз не разбирах. Убих Беренгарий от Арундел, защото мразех неговата библиотека, аз, дето изучавах теологията, като пердашех дебелите енорийски свещеници. Убих Северин от Санкт Емеран… защо? Защото събираше билки и треви, а аз, докато бях на връх Ребело, заедно с всички ядях тревите, без да се питам за техните целебни свойства. Можех да убия и другите, включително и нашия абат: на страната на папата или на императора, той е винаги на страната на моите врагове; винаги съм го ненавиждал и тогава, когато ми даваше да ям, защото му давах да яде. Стига ли ти? Аха, не, ти искаш да знаеш как съм убил всички тия хора… Убих ги… как… Като призовавах силите на пъкъла, с помощта на безброй пълчища, поставени на мое разпореждане с магията, на която ме научи Салваторе. За да убиете някого, не е нужно да му нанесете удар; вместо вас това ще стори дяволът, стига да умеете да му заповядвате.