Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Доизрече го, когато Фернанда усети някакъв нежен вятър от светлина да изтръгва чаршафите от ръцете й и да ги разгъва по цялата им ширина. Амаранта усети някакво тайнствено трепкане в дантелите на фустите си и понечи да се хване за чаршафа, за да не падне в мига, когато Ремедиос красивата започна да се издига. Урсула, вече почти сляпа, единствена запази спокойствие да различи естеството на онзи непоправим вятър, и остави чаршафите на произвола на светлината, загледана в Ремедиос красивата, която й махаше за сбогом сред ослепителното пърхане на чаршафите, които се изкачваха заедно с нея, които напускаха заедно с нея въздуха на бръмбарите и гергините и минаваха заедно с нея през въздуха, където привършваше четири часът след пладне, и се изгубиха заедно с нея завинаги из високия въздух, където не можеха да я достигнат и най-високите птици на паметта.
Другоземците, разбира се, помислиха, че Ремедиос красивата е рухнала най-сетне пред своята неповторима участ на пчела-царица и че семейството й гледа да си спаси честта с измишльотината за възнесението. Фернанда, хапана от завист, накрая прие чудото и дълго време се моли богу да й върне чаршафите. Повечето повярваха в чудото и дори се запалиха свещи и се отслужиха деветници. Може би дълго време нямаше да се приказва за друго нещо, ако дивашкото унищожаване на Аурелиановците не бе сменило учудването с уплаха. Макар никога да не го сметна за предзнаменование, полковник Аурелиано Буендия бе предвидил до известна степен трагичния край на синовете си. Когато Аурелиано Резач и Аурелиано Аркайа, двамата, които пристигнаха в блъсканицата, изявиха желание да останат в Макондо, баща им се помъчи да ги раздума. Не разбираше какво ще правят в едно селище, което изневиделица се бе превърнало в опасно място. Но Аурелиано Ръж и Аурелиано Тъжни, подкрепяни от Аурелиано Втори, им дадоха работа в своите предприятия. Полковник Аурелиано Буендия имаше все още съвсем объркани основания, за да не покровителствува онова решение. Откак видя сеньор Браун в първия пристигнал в Макондо автомобил — портокалов, открит, с тръба, която плашеше кучетата с джафканията си, — старият войн се възмути от угодническите преструвки на хората и разбра, че нещо се е променило в естеството на мъжете след времената, когато напускаха жени и деца и мятаха ловджийска пушка на рамо, за да отидат на война. Местните властници след Нерландското примирие бяха непредприемчиви кметове, съдии само за хубост, избирани сред миролюбивите и уморени консерватори на Макондо. „Това е управа на окаяници — подхвърляше полковник Аурелиано Буендия, когато виждаше да минават босите полицаи, въоръжени с дървени палки. — Толкова войни водихме, и всичко това, за да ни боядисат къщата в синьо.“ Когато пристигна банановото дружество обаче, местните чиновници бяха заменени с другоземски всевластници, които сеньор Браун отведе да живеят в електрифицирания кокошарник, за да се наслаждавали, както обясни, на достойнството, което съответствувало на тяхното въвеждане в длъжност, и да не се мъчели с горещината и комарите и безбройните неудобства и лишения на селището. Някогашните полицаи бяха заменени от платени убийци с мачети. Заключен в работилницата, полковник Аурелиано Буендия мислеше върху тия промени и за пръв път в мълчаливите му години на самотност го измъчи точната увереност, че е било грешка, гдето не се продължи войната до крайните й последици. Из ония дни брат на забравения полковник Магнифико Висбал заведе седемгодишния си внук да пие нещо разхладително при количките на площада и защото детето случайно блъсна някакъв ефрейтор от полицията и разля напитката върху униформата му, дивакът го направи на кайма с мачете и обезглави с един замах дядото, който закъсня да попречи. Цялото селище видя да минава обезглавеният, когато група мъже го носеха у дома му, и тътрузената глава, която една жена носеше за косата, и окървавеният чувал, където бяха набутали късовете от детето.
За полковник Аурелиано Буендия това бе пределът на изкуплението. Изведнъж се видя да страда от същото възмущение, което изпита на младини пред трупа на жената, пребита с тояги, защото я ухапало бясно куче. Огледа групите зяпачи, застанали пред къщата, и с някогашния гръмовен глас, възстановен от едно дълбоко презрение към самия себе си, стовари върху им бремето от омраза, което вече не можеше да търпи в сърцето.
— Все някой ден — извика — ще въоръжа моите момчета, за да свършат с тия лайняни гринговци!
В течение на същата седмица по различни места на крайбрежието неговите седемнайсет сина бяха изловени като зайци от невидими престъпници, които се прицелиха в средата на пепелните им кръстове. Аурелиано Тъжни излизаше от дома на майка си в седем часа вечерта, когато пушечен изстрел, бликнал от мрака, прониза челото му, Аурелиано Ръж бе намерен в хамака, който имаше обичая да окачва във фабриката, с шило за трошене на лед, забито до дръжката между веждите му. Аурелиано Резач бе оставил годеницата си в дома на родителите й, след като я беше водил на кино, и се връщаше по неосветената Турска улица, когато някой, тъй и неоткрит сред множеството, даде револверен изстрел и го повали в казан с кипяща свинска мас. Няколко минути по-късно друг похлопа на вратата на стаята, където Аурелиано Аркайа се бе заключил с някаква жена, и му извика: „Бързай, че убиват братята ти!“ Жената, която беше с него, после разказа, че Аурелиано Аркайа скочил от леглото, отворил вратата, а там го чакали с маузеров залп, който пръснал черепа му. В онази нощ на смъртта, докато къщата се готвеше да бди над четирите трупа, Фернанда обходи селището като луда, търсейки Аурелиано Втори, когото Петра Котес заключи в един дрешник, мислейки, че лозунгът за унищожение обхваща всеки носещ името на полковника. Не го остави да излезе чак до четвъртия ден, когато телеграмите, получени от различни места на приморието, дадоха да се разбере, че настървението на невидимия враг е било насочено само срещу белязаните с пепелни кръстове братя, Амаранта потърси тефтера за сметки, където бе отбелязала данните на племенниците, и с пристигането на телеграмите зачертаваше имената, докато остана само това на най-големия. Помнеха го много добре поради противоположността на тъмната кожа с големите му зелени очи. Казваше се Аурелиано Амадор58, беше дърводелец и живееше в някакво загубено из предпланините селище. След като чака две седмици телеграмата за неговата смърт, Аурелиано Втори прати вестоносец да го предупреди, мислейки, че той не знае заплахата, виснала върху него. Вестоносецът се завърна с новината, че Аурелиано Амадор бил спасен. В нощта на унищожението отишли да го търсят у дома му двама мъже и изпразнили револверите си срещу него, ала не улучили пепелния кръст. Аурелиано Амадор успял да прескочи дворната ограда и се запилял из кривините на планината, която познавал длан по длан благодарение приятелството на индианците, между които търгувал с дърва. И вече не се чу за него.
58
Амадор — обичащ, любещ.