Смъртоносно бяло

Докато вървеше по непознатата Детфърд Стрийт, Робин изпита моментна лекота, после се зачуди кога последно се бе чувствала така и осъзна, че е било преди повече от година. Придобила енергия и ентусиазъм от следобедното слънце, от многоцветните витрини, от общата шумотевица наоколо й, в момента тя ликуваше от факта, че никога вече няма да стъпи в клиниката „Вилиърс Тръст“.

Терапевтката й бе недоволна, че тя прекъсва лечението.

– Препоръчахме пълен курс – бе й припомнила.

– Знам – отвърна й Робин, – но за съжаление, не виждам каква още полза би могло да ми донесе.

Терапевтката й отправи студена усмивка.

– Когнитивната поведенческа терапия беше чудесна – каза Робин. – Облекчи тревожността, ще продължа с това...

Тя пое дълбоко дъх с поглед, прикован към сандалите с нисък ток на жената, а после се насили да го насочи към очите й.

– ...само че не намирам тази част полезна.

Последва ново мълчание. След пет сеанса Робин привикна към такива. В нормален разговор би било сметнато за невъзпитано или пасивно-агресивно поведение да се правят такива дълги паузи и просто да се гледа другия човек в очакване той да заговори, но бе научила, че при психодинамичната терапия това бе стандарт.

Лекарят на Робин й бе дал направление за безплатна терапия по здравна каса, но списъкът на чакащите беше толкова дълъг, че тя реши с неохотната подкрепа на Матю да си плати за курса. Знаеше, че Матю едва се въздържа да не й каже как идеалното разрешение би било просто да се откаже от службата, която й бе докарала посттравматичен синдром и за която по негово мнение й се плащаше твърде малко, съпоставено с опасностите, на които бе изложена.