Признаци на живот [bg]

— Научи ли за трагедията в клиниката?

— Не. Каква трагедия?

— Спомняш ли си жената, която ме удари? Тя буйстваше в чакалнята, когато пристигнахме. Май е завършила със самоубийство. Скочила е от шестия етаж на клиниката.

— Боже мой! — Мариса живо си спомни как мислено се беше идентифицирала с нея. Беше усетила отчаянието на жената, тъй като често й се бе случвало и на нея самата.

— Умряла ли е? — попита Мариса с колеблива надежда за някакъв шанс да е останала жива.

— Веднага, на място. Една от пациентките е видяла.

— Горката женица!

— Коя по-точно? — запита Робърт.

— И двете! — отвърна Мариса, въпреки че в ума й беше Ребека.

— Сигурен съм, пак ще ми напомниш, че не сега е времето да говорим за този инвитро протокол, но обезумялата жена е само потвърждение на това, което казах сутринта. Явно не сме ние единствените, които страдаме от непосилното бреме. Наистина си мисля: само този цикъл и да ликвидираме с всички инфертилни глупости. Погледни как зле се отразява и на твоята работа.

Последна грижа за Мариса беше да мисли за своята педиатрична практика.

— Говорих откровено с шефа си и той ме разбира. Той симпатизира на моите тежки усилия, а не всички го правят.

— Прекрасно от негова страна, но какво ще кажеш за пациентите си? Те сигурно се чувстват изоставени.

— За моите пациенти има кой да се грижи — озъби се Мариса, а всъщност тя се тревожеше за тях.

— Освен това — добави рязко Робърт — аз приключих вече с тези „изпълнения“. Да пристигам в клиниката и да ми се връчва това съдче, е, не мога да се унижавам повече така.

— Да се унижаваш? — обади се като ехо Мариса, сякаш не беше чула както трябва. Въпреки продължаващия ефект на валиума веднага пак се разстрои. След всичките болезнени и рисковани процедури, понесени от нея точно този ден, той прави трагедия от съвсем безболезнено и кратко усилие от своя страна. Тя се опита да преглътне, но не успя. — Унизително? Ти намираш собствения си принос за унизителен акт? А какво ще кажеш за мен: цял ден простряна по гръб, гола, с разкрачени крака, вирнати нагоре, и цял куп колеги се въртят наоколо и ти бърникат и ти ровичкат в тялото?

— С това потвърждаваш точно моето мнение — отвърна Робърт. — Никога не съм искал да кажа, че за мен е било унизително, а за теб — не. То беше насилие и за двама ни. Искам да сложим край на всичко това, и то още сега.

Мариса не отговори, а впи гневен поглед в пътя пред себе си. Знаеше, че Робърт също е разгневен. Докога щяха да продължават тези техни крамоли, водещи до явна вражда?

След десет минути безмълвно пътуване Мариса се поуспокои значително. Обърна се към Робърт и му съобщи, че днес я е посетила мисис Харгрейв.