Третата порта [bg]

Ръш разтвори ръце. Когато погледна напред, Лоугън видя редици хълмове, които се издигаха от двете страни на реката, разпростираха се към хоризонта, за да оформят далеч напред огромен амфитеатър, докъдето виждаха очите му.

— Виждаш ли ги? — попита Ръш. — Зад тях е язовир Афаяла. Близо е до завършване откъм суданската страна на границата. След пет месеца всичко това — цялото това забравено от бога място — ще бъде под вода.

Лоугън се загледа напред в спускащия се сумрак. Сега разбираше защо е бързането.

Докато гледаше замислено във водата, забеляза орлова папрат да се носи по бавното течение. Първо само снопчета стебла. Скоро след това стеблата започнаха да образуват малки островчета, като се закачаха към стърчащи от водата кални върхове, напомнящи миниатюрни вулкани.

— Язовирът ни осигурява великолепна маскировка — продължи Ръш. — Представяме се за екип, който проучва екосистемата, за да я документира, преди завинаги да е изчезнала. Поддържането на заблудата обаче струва допълнително пари и разбира се — колкото по-дълго продължава, толкова по-трудно става да се поддържа.

Лодката започна да забавя ход, когато слоят отломки стана по-дебел. Сега Лоугън видя огромни дънери, преплетени сякаш в ожесточена битка, мъх и гниещи бурени, които висяха от страните им като конопени мрежи. Наоколо се надигна воня на разложение и презряла шума. Една врата в надстройката се отвори и се показаха двама моряци. Всеки от тях носеше странно, подобно на харпун оръжие, свързано с пневматични маркучи. Те заеха позиции на носа на двете стърчащи над водата платформи, наведоха се към водата с готови за употреба уреди. Изведнъж прожекторът на носа светна и изпрати сноп сюрреалистична синя светлина напред. Турбината още намали оборотите. Започна леко да вали. Растителността ставаше все по-дебела — непроходим килим от бурени, папирус, клони и отвратителна кал, която сега ги заобикаляше отвсякъде. Мъжете на носа включиха пневматичните си уреди, за да отстраняват със сила от пътя на лодката по-големите дънери и снопове, сплетените в рогозки стебла и листа. Устройствата им издаваха дълбоки и грозни жвакащи звуци. Напред, в тесния и някъде свободен канал, който лодката следваше, Лоугън видя малка светлинка, която се полюшваше в тресавището, бързо проблясвайки на отразената светлина от прожектора на плавателното средство. Един от общите работници я извади, докато минаваха край нея.

— През деня разузнавателният хеликоптер хвърля маяци, за да маркира свободния път през този ад — обясни Ръш. — Това е единственият начин лодките да минат.

Пълзяха напред във все по-гъстата плетеница от дънери и орлова папрат. Шумовете от речните брегове — ако все още имаше някакви брегове в това тресавище — бяха секнали. Лоугън имаше усещането, че са заобиколени от безкраен изблик на буйно растяща флора, на умираща и вече мъртва, всички набити в една гигантска плетеница. Двамата с Ръш чакаха на носа почти без да си говорят, докато корабът бавно следваше редицата просветващи маяци. От време на време на Лоугън му се струваше, че каналът завършва в задънена улица, но всеки път, след поредния обратен завой, зловонната растителна плетеница отново отстъпваше малко. Често лодката трябваше да използва своя корпус, за да избутва встрани извиращата кал и тиня.