Черният ангел [bg]

— Вижте, само търся един човек — повтори тя. — А той ми даде ето това.

Извади дамско портмоне от чантата, а от негово отделение внимателно измъкна леко пожълтяла по краищата визитка. Въпреки значителното остаряване личеше си, че е била пазена извънредно грижливо. Механикът си каза, че е прекарала в портмонето поне някоя и друга година в случай, че някога потрябва.

Взе я в ръка и я огледа. Име нямаше, но пък имаше илюстрация — обкован в броня ангел е стъпил върху змия с облечени в желязо крака. Иначе в ръка държи копие, върхът му е забит в главата на влечугото, а от раната тече тъмна кръв. На гърба на картичката бе отпечатан номерът на дискретна служба за телефонна връзка. До него с черно мастило бе написана буквата Л, а отдолу — адресът на автосервиза.

Малцина притежават или са притежавали такава картичка — това Арно го знаеше отлично, а пък и за пръв път виждаше адреса на техния сервиз написан ръкописно под телефонния номер. Всъщност зърна ли буквата Л, мигом му светна за какво става дума. Това в ръцете на женицата не беше нещо като връзка или пропуск, не беше дори и някаква форма на молба. Беше си направо заповед — видиш ли я в някого, незабавно му окажи всяческа помощ.

— Не се ли обадихте на този номер? — попита механикът с интерес.

— Не искам да говоря с него чрез посредници или някакви си служби. Искам да го видя лично.

— Не е тук. Извън града е.

— Къде?

Механикът помисли, поколеба се. Все пак… не познава тази жена и въпреки вече споменатия принцип възможно ли е за беля това да се окаже някаква уловка? Сетне взе решението.

— В Мейн е.

— Много ще ви бъда благодарна, ако ми дадете адреса на мястото, където се намира.

Арно се запъти към малката канцелария отляво на работното помещение. Влезе, разлисти тефтера на шефа с адресите и без особена мъка намери каквото търсеше. Взе лист хартия, преписа нужното, сгъна го на две и го подаде на жената.

— Ако искате да му се обадя и да го предупредя, че сте на път?

— Не, няма нужда, но ви благодаря.

— Кола имате ли?

Тя поклати глава в отрицание.

— Дотук дойдох с метрото.

— А знаете ли как да стигнете до Мейн?

— Не съм решила още. С автобус може би.

Арно взе якето си, облече го, от джоба извади ключове и рече:

— Вижте, аз ще ви закарам до Порт Оторити, ще се погрижа да се качите безпроблемно на автобуса.

Сега жената за пръв път се усмихна.

— Благодаря ви, много сте мил.

Арно я изгледа. Сетне внимателно посегна, докосна лицето й, огледа синката.

— Вижте, имам лекарство за това нещо, особено ако ви наболява. Да ви го дам?

— Ще мине, не се безпокойте — отвърна тя.

Арно поклати глава. Боже, кой ли я е бил? Който и да бе, скоро здравата щеше да загази. Той лично не би заложил на живота му дори и до края на седмицата.