Шепнещите [bg]

Лицето бе съвсем бледо, ноздрите — тесни тъмни дупки в основата на тънкия, идеално прав нос. Кожата около очите беше набръчкана и посиняла, подсказваше за болест и разложение. Самите очи едва се виждаха, скрити зад гънките кожа, които се спускаха над тях от челото като восък от топяща се нечиста свещ. Под очните ябълки се виждаше червена плът и Уебър си помисли, че този човек трябва да е живял непрекъснато сред прах и пясък. Но що се отнася до болестта, проблемите му очевидно не свършваха с това. Горната му устна беше обезобразена и напомни на Уебър за онези снимки на деца с разцепено небце от неделните вестници, предназначени да изтръгват благотворителни дарения, само че това не беше разцепено небце. Беше рана, отвор в кожата с форма на стрела, който разкриваше бели зъби и обезцветени венци. Освен това беше отвратително инфектирана, кървавочервена и на места изпъстрена с пурпурни, потъмняващи до черно петна. Уебър имаше чувството, че сякаш вижда как бактериите разкъсват плътта на човека, и се чудеше как ли понася това изтезание и какви ли лекарства е принуден да взема, за да може да спи. И как ли събира смелост дори само да се погледне в огледалото, което ще му напомни за предателството на тялото и явно близката смърт? Заради болестта бе невъзможно да се прецени възрастта му, но Уебър прие, че е между петдесет и шейсет години, ако се вземат предвид нанесените от нея поражения.

— Господин Уебър — поде посетителят и въпреки раната гласът му бе мек и приятен. — Позволете да се представя. Името ми е Ирод. — Усмихна се и Уебър, изплашен, че раздвижилите се лицеви мускули още повече ще разкъсат раната на устната му и ще я отворят чак до септума, едва успя да сдържи гримасата на отвращение. — Често ме питат дали обичам децата. Приемам спокойно този въпрос.

Уебър не знаеше какво да каже и затова просто отвори малко по-широко вратата да пусне непознатия вътре, дясната му ръка небрежно се вдигна към кръста и спря там, на педя от пистолета. Докато влизаше в къщата, Ирод кимна учтиво и хвърли поглед към кръста му, сякаш даваше на Уебър да разбере, че знае за пистолета и че той ни най-малко не го тревожи. Погледна към отворената врата на кухнята и Уебър го покани да влезе. Направи му впечатление, че Ирод вървеше бавно, но причината не бе в болестта, той просто се движеше предпазливо. Щом влезе в кухнята, остави шапката си на масата и огледа всичко наоколо с блага одобрителна усмивка. Само музиката сякаш не му се понрави.