![Алхимикът от Сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/7/alhimikt-ot-senkite-bg-download.jpg)
Алхимикът от Сенките [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-006-7
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алхимикът от Сенките [bg]». Краткое содержание книги:
— Къде ти е умът, нещастно девойче? — шепнеше тя, когато попадна на бързащия насреща ѝ гасконец.
— О! Най-после! — възкликна Балардийо, щом забеляза какво лакомство пристига.
След това старият воин приветства Марсиак със същия ентусиазъм.
Трябваше да се направи място за горещия пастет. Господин Гибо имаше намерение да ръководи операцията, но Балардийо авторитетно пое контрола. Пастетът бе преместен от подноса на масата, а двамата помощник-готвачи си тръгнаха, след като ги изпратиха в кухнята да изпият по чаша вино, преди да се върнат при шефа си, прочут кулинар, чиято работилница се намираше на улица „Светите Отци“.
— Добре ли спа? — запита Лепра.
— Чудесно — отговори Марсиак и седна.
— Щастливи сме да те видим отново, Марсиак.
— Щастлив съм, че се върнах. Капитана още ли го няма?
— Няма го. Също и Сен Люк, и Алмадес.
— Вземи — рече Анес и подаде чаша с вино на гасконеца. — За твое здраве, Никола.
Марсиак се развълнува от жеста и се усмихна.
— Много благодаря, баронесо.
— Моля.
Наис се върна с купа масло и се колебаеше къде да я остави.
— Наис — обърна се към нея Балардийо, — според теб липсва ли нещо?
Старият воин не беше чудовище. Но гръмогласността му и червендалестото му лице ужасно плашеха младата прислужничка. Тя реши, че въпросът е капан, поколеба се и няколко пъти огледа масата с паника в очите.
— Аз…
— Мисля, че вече нищо не липсва — продължи Балардийо. — Така че може да седнеш.
Наис не го разбра. Нима я канеше на масата на господарите?
— Извинете, господине?
— Сядай, Наис! Вие също, господин Гибо… Хайде, да побързаме! Пастетът ще изстине.
Портиерът не изчака да му предложат втори път.
Затова пък прислужничката потърси съвет и подкрепа. Тогава тя видя, че Лепра присвива клепачи окуражително. Успокои се. Лепра беше благородник, при това бивш кралски мускетар. А баронеса Дьо Водрьой като че ли се забавляваше със създалото се положение. Тя не виждаше нищо нередно момичето да седне при тях… Добила известна увереност, девойката леко отпусна едното си бедро на крайчеца на някаква табуретка и отправи пламенни молитви към небесата другите да забравят за съществуването ѝ.
— Ами Андре? — продължи Балардийо. — Той също трябва да се наслади на пиршеството, нали? Да го повикаме. Гибо, идете да го намерите, ако обичате.
Портиерът, който вече беше посегнал към чинията си, замислено зарови пръсти в брадата си, но изпълни нареждането. Тръгна, куцукайки с дървения си крак, като избягваше къртичините.
Лепра подаде един ловджийски нож на Марсиак.
— Хайде — рече той. — На теб се пада честта.
Гасконецът застана пред огромния пастет в крустада и известно време разглеждаше присъстващите на масата. Някои от най-добрите му приятели се бяха събрали тук и бяха подготвили банкета в негова чест. Почувства се добре, почувства се щастлив. Дори реши да каже няколко думи, за да изрази чувствата си.
Анес отгатна намерението му.
— Марсиак — обърна се тя към него, — ако не запиташ веднага „За кого е предназначена тази богата трапеза?“, кълна се, че ще те изкормя.
Той избухна в смях и заби ножа в ястието.
Тримата конници влязоха в Париж през вратата Монмартър. Изглеждаха изморени, напрегнати и с кръгове под очите. Мръсни и небръснати, те носеха дрехите, с които бяха напуснали столицата предния ден, след това изминаха почти четирийсет левги за по-малко от денонощие, срещнаха се с Италианката и възможно най-бързо се върнаха. Само опасението, че може да убият жребците си, не им позволи да препускат в галоп по целия път.
Скоро се разделиха. Докато Сен Люк продължи направо по улица „Монмартър“, Ла Фарг и Алмадес поеха по „Старите августинци“. След това завиха надясно по улица „Черупчеста“, после веднага наляво. Накрая, недалеч от построения от кардинал Ришельо дворец, спряха пред кръчма на улица „Поленцето“.
На табелата беше нарисуван ален орел. Фасадата на кръчмата се издигаше малко навътре от редицата сгради по улицата, зад широк свод мъхести камъни и няколко тоаза5 неравни плочки. Върху тези плочки се бяха разположили мъже с чаша в ръка — някои от тях стояха прави около три бъчви, използвани вместо маси, други се бяха облегнали на широко отворените прозорци, за да разговарят с клиентите вътре. Всички или почти всички бяха облечени като войници, носеха рапири, изглеждаха дръзки и имаха белези по лицата, които не оставяха никакво съмнение за упражняваните от тях професии. Впрочем те се обръщаха едни към други както с чиновете си, така и по име, но тези имена често бяха бойни прякори.
5
Тоаз — стара мярка за дължина, равна на 1,94 м.