Алхимикът от Сенките [bg]

Граф Дьо Тревил, капитан на кралските мускетари, стоеше на прозореца на кабинета си и гледаше към двора на своя дворец, на улица „Старият гълъбарник“, в предградието Сен Жермен. Дворът представляваше живописен спектакъл, който му харесваше и събуждаше у него носталгията по времето, когато беше само боен съратник на Анри IV. Видя няколко десетки мускетари, които се разхождаха по паветата, покрити със слама. Не всички носеха мантиите си — сини, с бял кръст, украсен с лилии, — тъй като не бяха дежурни. Но всички бяха препасали рапирите си и само чакаха сгоден случай, за да ги извадят. Шляеха се, бъбреха, смееха се, играеха на зарове или на карти, упражняваха фехтовалното си майсторство, заедно четяха вестници, коментираха последните новини, като същевременно бдяха и наблюдаваха кой идва към голямото стълбище.

— Д’Артанян! — изведнъж извика Тревил силно.

Почти незабавно зад гърба му се отвори врата.

— Господине?

— Кажете ми, Д’Артанян, не е ли това кавалерът Д’Оргьой — там, близо до конюшнята? — запита Тревил, без да се обръща.

Мускетарят се доближи и погледна през рамото на капитана си.

— Той е, господине.

— Помолете го да се качи, ако обичате.

— Господине, пред вратата на кабинета ви вече се е събрала тълпа…

Действително, от изгрев-слънце дните на Тревил бяха изпълнени с непрекъснати посещения в двореца му, когато поръченията на краля не го изпращаха в друга посока.

— Зная, Д’Артанян, зная… Кажете на моя секретар да внесе спокойствие в чакалнята!

— На вашите заповеди, господине.

— Благодаря, лейтенант.

Останал отново сам, капитанът на мускетарите въздъхна и след като неохотно се отдръпна от прозореца, седна зад бюрото. Разхвърляните по него листове и тетрадки привлякоха изпълнения му с досада поглед. Ненужна бумащина. Тревил взе едно ковчеже, отвори го с малко ключе, извади разпечатано писмо и го постави пред себе си.

След това зачака.

— Влезте! — нареди той, когато на вратата се чу почукване.

Появи се благородник, облечен с тъмночервен дублет с черни копчета и с цепки на ръкавите. Беше висок, стоеше гордо изправен, движеше се с решителна походка. Лесно можеше да се отгатне, че е — или е бил — офицер. Изглеждаше на трийсет и пет — четирийсет години, с интересни черти и с ясен поглед на човек, който знае какво не бива да прави и какво не би сторил никога. Беше въоръжен с прочутата рапира от драконова кост. Носеше я отдясно, тъй като беше левак.

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой и бивш кралски мускетар, свали шапката си, за да поздрави.

Тревил го посрещна усмихнат.

— Добър ден, Лепра. Как сте?

— Много добре, господине. Благодаря.