Свечеряване [bg]

Бони млъкна, защото Мередит и Стефан бяха замръзнали. По лицата и на двамата бе изписано изражението „о, не отново“.

— И освен това тя винаги е имала превъзходен слух — разнесе се треперещ, но заплашителен глас някъде зад Бони. Сърцето на Бони подскочи и заседна в гърлото й.

Така става като не обръщаш внимание на интуицията си.

— Каролайн — казаха в един глас Мередит и Стефан, опитвайки се да замажат положението, но вече бе твърде късно. Каролайн влезе в стаята с дългите си крака, а по лицето й бе изписано гнусливо изражение, сякаш не искаше да докосва дъските на пода. Странно, но носеше в ръка обувките си с високи токчета.

— Върнах се, защото си забравих слънчевите очила — продължи тя с все още треперещ глас. — И чух достатъчно, за да разбера какво си мислят моите така наречени „приятели“ за мен.

— Не, не си — заговори Мередит припряно, за разлика от Бони, която бе изгубила дар слово. — Чула си няколко много ядосани хора да изпускат пара, след като току-що си ги обидила.

— Освен това — Бони внезапно бе възвърнала способността си да говори, — признай си, Каролайн, ти си се надявала да чуеш нещо. Затова си събула обувките си. Стояла си зад вратата и си подслушвала, нали?

Стефан затвори очи.

— Вината е моя. Аз би трябвало…

— Не, ти не би трябвало — прекъсна го Мередит и продължи към Каролайн: — Ако ми посочиш една дума, която сме казали, която да не е истина или е била преувеличена — с изключение може би само на това, което Бони каза, а Бони… просто си е Бони. Както и да е, ако можеш да ми посочиш една дума, която останалите сме казали, която да не е истина, ще те помоля за извинение.

Каролайн не я слушаше. Тя цялата трепереше. Красивото й лице се бе изкривило и бе добило тъмночервен цвят от гняв.

— О, всички вие ще ме молите за извинение — изсъска и насочи показалеца си с дълъг маникюр към всеки един от тях. — Наистина ще съжалявате. И ако опиташ онова, онова вещерско–вампирско нещо срещу мен… аз имам приятели, истински приятели, които ще се радват да научат за това.

— Каролайн, днес следобед ти подписа тържествена клетва…

— О, и на кого му пука?

Стефан се изправи. През прашния прозорец проникваше малко светлина и в стаята бе станало тъмно. Сянката на Стефан се открояваше пред него на светлината на нощната лампа. Бони я погледна, после сръга Мередит, а космите по ръцете и врата й настръхнаха. Сянката беше изненадващо тъмна и дълга. Сянката на Каролайн беше бледа, прозрачна и къса — миниатюрно подобие на сянка до тази на Стефан.

Усещането за наближаваща буря отново се бе завърнало. Бони трепереше; опитваше се да се успокои, но не можеше да спре треперенето, сякаш я бяха хвърлили в ледена вода. Това беше студ, който се просмукваше до мозъка на костите й, поглъщайки слой след слой от топлината й като някакъв изгладнял великан и тя започна да се тресе толкова силно…