Мозайка от убийства [bg]

8

— Мери Блекистън превръщаше Саксби на Ейвън в по-хубаво място за всички останали, независимо дали подреждаше цветята в църквата, в която сме се събрали в момента, неделя след неделя, дали посещаваше възрастните хора, дали събираше дарения за Обществото за защита на птиците или посрещаше посетителите в „Пай Хол“. Домашните й сладкиши неизменно оставяха силно впечатление на празника на селото и аз мога да споделя с вас, че много пъти съм оставал приятно изненадан от неочакваната й поява в канцеларията, където ми носеше курабийки с бадеми или парче кекс с пълнеж от конфитюр.

Погребението се развиваше по начина, характерен за всички погребения — бавно и полека, в атмосфера на примирение с неизбежното. Джефри Уийвър беше ходил на много погребения, като винаги заставаше отстрани и проявяваше жив интерес към хората, които идваха и си отиваха — както впрочем и към онези, които идваха и оставаха завинаги. Никога не му беше хрумвало, че някой ден, в не толкова далечното бъдеще, той също ще бъде погребан на свой ред. Все пак беше само на седемдесет и три години, а баща му беше доживял до сто. Оставаше му още много време.

Джефри се смяташе за познавач на човешкия характер и наблюдаваше проницателно, едва ли не като художник, събралите се около гроба, който беше изкопал със собствените си ръце. Имаше свое мнение за всеки един от тях. А и какво по-добро място за изучаване на човешката природа от едно погребение?

Ето го самият викарий, с физиономия като надгробен камък и дълга, малко запусната коса. Джефри си спомняше времето, когато той беше пристигнал в Саксби на Ейвън на мястото на преподобния Монтагю, чието поведение ставаше все по-ексцентрично с напредването на възрастта, той се повтаряше в проповедите си и се унасяше в дрямка по време на вечерната молитва. Семейство Осбърн бяха приети радушно, когато пристигнаха в селото, макар да бяха малко необичайна двойка — тя беше толкова по-ниска от него, доста пълна и войнствена. Жената на викария определено не си мереше приказките — качество, на което Джефри се възхищаваше, макар че сигурно не беше особено подходящо за съпруга на духовник. Забелязваше го и сега, докато тя стоеше зад своя съпруг и кимаше в знак на съгласие с думите му, когато беше съгласна с тях, или се мръщеше, когато не беше съгласна с него. Между двамата несъмнено имаше голяма близост. В това нямаше никакво съмнение. Но се държаха необичайно в повече от едно отношение. Защо например толкова се интересуваха от имението „Пай Хол“? О, да — той неведнъж ги беше виждал да се промъкват през гората, която стигаше до тяхната градина и разделяше къщата им от дома на сър Магнъс Пай. Много хора минаваха напряко през Дингъл Дел, за да стигнат до имението. Така не им се налагаше да слизат чак до големия път за Бат и да се връщат през главния вход. Но все пак обикновено не го правеха посред нощ. И той се питаше — какво точно си бяха наумили тези двамата?