Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
— Трябва да се нахраниш, Майкъл Райан — каза тя. — Да се нахраниш добре, да се изкъпеш и да се наспиш. Кога си спал за последен път?
— Какво? — Майкъл премигна и я погледна, сякаш я виждаше за първи път.
— Попитах кога си спал за последен път?
Той се намръщи и се опита да си спомни. Ъгълчето на устата му се изви в уморена усмивка.
— Днес следобед около три и четиридесет и пет. Но вие много добре знаете това, госпожице Малоун.
Хети му се усмихна в отговор.
— Изненадана съм, че рискуваш да ми го напомниш. Нямах предвид днес. Кога за последен път си имал възможност да се наспиш?
Той прокара ръка по бузата си и се замисли. Хети чуваше драскането на дланта му по наболата брада и с усилие потисна желанието си да прекара ръка по тази любима буза.
— Не съм сигурен — призна си той най-после. — Миналата нощ изродих бебето на семейство Райнър, а по-миналата… Е, успях да поспя два часа, преди да ме измъкнат от леглото по спешност. — При спомена за това лицето му потъмня. — А преди това…
— Точно както си мислех — прекъсна го Хети, преди той да успее да се сети за какъв провал щеше да се обвини в този случай. — И вместо да се нахраниш добре и да поспиш, когато си се върнал от семейство Райнър тази сутрин, си извадил справочниците си и си започнал да ги преглеждаш, за да си сигурен, че не си пропуснал нещо, което е можело да помогне на госпожа Райнър и бебето й.
Той я погледна виновно.
— Това означава, че ако аз не греша — продължи тя, — ти не си вечерял снощи, не си закусвал тази сутрин и вероятно не си хапвал оттогава. Но мисля, че това може да се поправи бързо.
Тя скочи на крака, но Майкъл се оказа по-бърз от нея. С едно ловко движение той уви ръка около кръста й и я дръпна в скута си.
— Вече ме командваш, така ли, Хети Малоун? — попита той. След това се ухили, но в него имаше копнеж и глад, които се намираха много по-дълбоко от смеха му. Хети виждаше напрежението в ъгълчето на устата му, в начина, по който веждите му се свиваха над острия мост на носа му.
Устата му се спусна върху нейната, преди тя успее да му отговори. Устните му бяха твърди и настоятелни.
Топлината му запали и нейната подобно на искра, допряна до суха прахан. Със стон, който показваше нейния копнеж, нейната нужда да го има, тя уви ръце около врата му и го придърпа още по-близо до себе си, също толкова настоятелна в своята нужда, колкото беше и Майкъл в неговата.
Хети се беше мислила, че знае как да се целува. Тя бе мислила, че с Майкъл са изследвали всички възможности за мъж и жена, които не са женени.
И беше грешила.
Две години и три хиляди километра водеха до голяма разлика в онова, което един мъж очакваше от една целувка… и онова, което една жена намираше в нея. Техните целувки в първата им изненадана прегръдка бяха само увертюрата. Сегашните бяха целувки, които издаваха глад, копнеж и надежда, че всички обещания, които си бяха давали, ще бъдат изпълнени. Сегашните бяха целувки, изпълнени със сълзи, огън и една много по-дълбока нужда, женска нужда… и мъжка.
Майкъл пръв се отдръпна и Хети изстена и се опита да го придърпа отново към себе си. Той обви ръце около нея и сложи главата й на рамото си. Гърдите му се повдигаха тежко от усилието да си поеме дъх, а ръката му трепереше, докато той я натискаше към бузата на Хети, за да я задържи плътно прилепена към себе си.
— О, Хети! Ако знаеш колко ми липсваше през цялото това време! Колко ми липсваше!
— Пазя писмата ти. Всичките — каза Хети, която внезапно се почувства твърде срамежлива, за да го погледне в очите, и вместо това гледаше жилетката му. Гласът й трепереше от вътрешното напрежение, което изпитваше, докато се притискаше към годеника си, разтърсена от силата на нуждата, която я бе изпълнила толкова внезапно.
— Знам, че не бяха много дълги — каза Майкъл и я настани по-удобно в скута си, така че краката й висяха през страничната облегалка на стола. — Всеки път исках да пиша повече, но все нещо…
— Чела съм ги толкова често, че най-старите вече са изтъркани и намачкани — призна си Хети. — Въпреки че може би не трябва да ти казвам това, за да не започнеш да се надуваш и да се мислиш за твърде голяма работа.
— Няма такава опасност, след като ти вече си тук, за да следиш да не кривна от правия път. Две години… — Последните му думи бяха изречени почти като въздишка. Хети усети дъха му в косата си.
Тя се разсмя, защото не искаше да го вижда натъжен, и се отблъсна от гърдите му, така че да остане седнала с възможно най-голямо достойнство.
— Е, сега, когато вече съм тук — и то не благодарение на теб, ако мога да добавя! — възнамерявам да се уверя, че никога повече няма да ме изоставиш на някоя гара!