Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
Той може и да беше глупак, но с готовност изпълни желанието й.
Майкъл беше по средата на една много убедителна демонстрация на готовността си, когато някой се покашля зад тях.
— Извинете, доктор Райан. Не исках да ви прекъсвам, но вие казахте…
Мъжът, който стоеше в рамката на вратата, очевидно се чувстваше неловко от това, че ги беше прекъснал, но същевременно изглеждаше решен да свърши работата, за която беше дошъл тук. Хети неохотно се изплъзна от прегръдката на Майкъл.
— Няма нищо, господин Райнър. Влезте, моля. — Майкъл се опита да оправи набързо дрехите си, но това се оказа невъзможно. — Как е госпожа Райнър? А бебето?
Внезапната студенина в гласа му накара Хети да премигне. Той не звучеше като онзи Майкъл, когото тя познаваше, а беше някак отдалечен. Безчувствен.
Господин Райнър беше слаб, малко по-висок от Хети мъж. Тя предположи, че слабостта му не беше естествена, а се дължеше на претоварване и стрес. Сакото му висеше на раменете като чувал, въпреки че първоначално вероятно беше прилепвало по невероятно широките му рамене.
Хети си помисли, че той прилича на човек, който се мъчи да се пребори с неприятни обстоятелства.
Посетителят се почувства неудобно под изпитателния й поглед, след което внезапно свали износената си шапка, сякаш едва сега бе осъзнал, че се намира в присъствието на дама, независимо от компрометиращото положение, в което я беше заварил.
— Рут… госпожа Райнър… спеше, когато я оставих — каза господин Райнър. Отрудените му ръце мачкаха шапката, която държаха. — Бебето. — Той сви рамене, като че ли искаше да покаже, че не се притеснява за бебето си. Очите му обаче издаваха противното. — Държим го на топло. Никакво течение, както казахте, мажем го с маслинено масло за кожата. Но то не плаче и не иска да пие кравешко мляко. Дори когато слагаме мед на биберона, пак не иска да го пие.
Той не спираше да мачка шапката си. Майкъл се намръщи, но не каза нищо. Господин Райнър се сви под безмълвния, изпитателен поглед, сякаш студенината, която лъхаше от него го беше смалила. Той преглътна с усилие, след което неохотно издаде назад рамене като човек, който очаква палача си.
— Нали казахте, че има лекарство, докторе? Нещо, което може да помогне?
Майкъл кимна отсечено, наведе се покрай Хети към далечния край на бюрото си, където имаше подредена странна колекция от бутилки, кутии и малки жълти пликове.
— Не мога да ви дам гаранция, че ще се получи — предупреди той, докато вземаше малко хартиено пликче и една стъкленица със зелена течност. — Смесете прахчето с мед и го сложете на езика на бебето. Сиропът е за кашлицата на госпожа Райнър. По една супена лъжица четири пъти дневно. Той е нов, но изглежда, че помага на някои хора. Ако не свърши работа във вашия случай… — Майкъл се намръщи. — Ще ви бъде трудно, господин Райнър. Съпругата ви е твърде слаба от болестта си, а бебето… — Той пое дълбоко дъх и издиша през носа. — Бебето се роди твърде рано.
Зает да запомни инструкциите на лекаря, господин Райнър само премигна и не каза нищо. Ако Майкъл забеляза нещо, то той не го показа. Той поклати силно глава, сякаш за да се отърси от някакъв лош сън, и каза:
— Ще мина по-късно тази вечер да ги прегледам.
Господин Райнър посегна да вземе лекарствата, които Майкъл му подаде, след което се поколеба и погледна към измореното лице над себе си.
— Ще ви платя, доктор Райан — каза нервно той. — Веднага щом мога. Знам, че сметката ми се натрупа, но господин Харелсън от депото каза, че другата седмица може да има работа за мен. А ми обещаха и малко почасова работа…
Майкъл прекъсна обясненията му с махване на ръката, както би отпъдил нахална муха.
— Знам, че ще ми платите, господин Райнър. Сега това не е важно. Най-важното са жена ви и бебето. Използвайте парите, които изкарате, за да им купувате добра храна. Месо, мляко и яйца. Пресни плодове и зеленчуци. Запомнихте ли всичко?
Господин Райнър кимна нещастно.
— Запомних. — Той прибра внимателно ценното лекарство в джоба на сакото си. Тънките му устни помръднаха и на лицето му се появи нещо средно между изпълнена с надежда усмивка и намръщване. — Уча се да готвя. Самюъл също, въпреки че е само на осем годинки. Съпругата ми… — Той направи гримаса на неудобство. — Тя казва, че се справяме много по-добре.