Кръв
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръв». Краткое содержание книги:
— Бомба! — извика навалицата настръхнала и се люшна назад.
В същия миг остър блясък озари прозорците на полуетажа и тресна глух гръм, жените запищяха, полицейска свирка проряза глъчката и веднага настана натегната тишина.
— Пречукаха ги… — се обади тихо някой. Ала едва оня до стената мръдна, и отвътре изхвръкна нещо, и нов, още по-страшен гърмеж екна вън. Човекът безшумно се свлече и падна по очи, един стражар наблизо се хвана за кръста, изрева и клюмна в ръцете на двама души, които го поеха. От разкъсания му хълбок шуртеше кръв. Отнесоха го бързо назад, с мъка извлякоха и другия. Отвътре продължаваха да стрелят ту от единия, ту от другия прозорец. Вечерта бе паднала съвсем и понеже в тоя край нямаше електричество, донесоха пожарникарски факли. Мракът се разкъса и раздвижи, ужасени лица мърдаха като призраци в зловеща фантасмагория. Тогава иззад близкия ъгъл затрака картечница. Тръпка разлюля отново хората и един сподавен вой от ужас премина над главите. Нова бомба като огнен цвят се пукна сред площада. Картечницата спря. В тишината, която настъпи за миг, засвири тръба, после прозвуча суров, ясен глас:
— Предайте се или ще запалим къщата!
Два гърмежа отговориха отвътре. Един човек с факли прибягна до едното прозорче, хвърли ги вътре и тичешком се върна. Друг, от другата страна, направи същото. Слабо зарево освети отвътре прозорците. „Божичко, живи ще ги изгорят!…“ — плачеше старата жена. Едрият мъж закрещя отзад: „Ха така!… Ха така!… Дръжте… дръжте ги сега!…“ В същата минута сред пукота и глъчката, дълбоко, като изпод земята, се зачуха странни звукове — звукове на песен. Ония там, вътре, пееха. Навалицата онемя, вкаменена и настръхнала. Гърмежите заредяха, замириса на дим и над всичко в настъпилата тишина все по-ясно идеше песента на двамината отвътре:
„Тра-та-та-та“ — затрака отново картечницата, да заглуши песента. Ала в малките паузи тя излиташе отвътре ведно с езиците пламък, които лижеха вече стените.
Вяра изви безумен поглед наоколо. Истина ли беше всичко това или чудовищен кошмар?… Но тежкият дъх на яростния мъж до нея, вонящ на вино, я опомни. Тя затрепера цяла като в треска. Дръпна Дойчинов за ръката и тръгна.
Огънят се усилваше, топъл дим се носеше из улицата. Внезапно песента млъкна. Чу се гърмеж. Ала след минута вече само един ясен, но слабеещ глас започна отново и продължи:
— Янко! — позна гласа Вяра, спря се и нещо я задуши в гърлото. Още един гърмеж — и песента спря, сега вече окончателно. Пламъците бяха обхванали цялата къщурка. Пожарната команда с тръби и звънци пристигаше да угаси пожара. Някъде далеч горяха светлините на града, чужди и безстрастни. Високо в тъмносиньото небе се изряза сребърният сърп на нов месец.
Дойчинов и Вяра вървяха мълчаливи из улиците на другия край. Когато наближиха нейната къща, тя дигна очи, взря се в оцъкления месец и потръпна. Друга някоя вечер той ще гледа също тъй безучастно над тоя дом, опръскан с друга кръв. И нощта ще бъде пак така хубава и далечна, като приказка.
V
Дойчинов продължи, накуцвайки, към своята квартира, нейде при подуенския мост. Въпреки умората едно особено напрежение го тласкаше като пружина при всяка крачка. Нещо вътре в него остро звънтеше, разпокъсани мисли се стрелваха в съзнанието му и угасваха, без да задържи нито една.
— Свърши се… свърши се… свърши се… — машинално повтаряше той, вървейки. Един минувач се обърна и изгледа учудено стария човек, който си приказваше сам. — Свърши се… свърши се… — После изведнъж се спря насред улицата. Далеч с рев и трясък пожарната команда се прибираше. — Свърши ли?… Ах, глупак с глупак! — нахока се сам той. — Кое е свършило?… Та то сега почва!… Сега почва, разбираш ли? — изохка той.
— Е, та? — отвръщаше злобно някой в ушите му. — Нали това чакаше, нали за това цял живот работи, това приготвяше!… Ето го празника — огнен и кървав…