Кръв
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръв». Краткое содержание книги:
Момичето мълчеше намръщено и враждебно.
— Може би един ден и ти ще усетиш това — продължаваше Вяра, загледана вън. — А може да останеш със своята вяра, не зная. Знам само, че аз разбрах с цялото си съзнание, с последната частица на тялото си моята грешка. Разбираш ли — моята! Може за тебе, за вас, другите, онова, предишното, да е истината. Но моята истина е вече друга. Животът не е… не е човекоядство, момиче — тя сви плещи с вътрешна болка, — животът е само жертва… жертва за другите! Разбираш ли?… Всичко друго унижава, мърси, убива живота!…
Соколова изкриви устни многозначително, помълча и рече:
— А Деян?… И той ли измърси живота?…
Вяра дълбоко пое дъх, сложи ръка върху рамото й и с мек укор отвърна:
— Искаш да ме нараниш ли?… Защо ставаш лоша?… Деян вярваше във вашата истина, както вярвах и аз. Но той изкупи всяка вина…
Детето замърда и проплака. Двете жени веднага се наведоха над леглото. Вяра взе разплаканото дете, притисна го до гърди и почна да се разхожда и да го люлее в ръце. Скоро то се успокои и дори се разсмя. Вяра приближи с него до Соколова.
— Тоя, тоя, видиш ли го — с лъчиста усмивка продължи сега тя, — той избистри душата ми! Той ще порасне, момчето ми! Ще стане голям, голям мъж — говореше тя, надвесена над малкото засмяно личице, — умен, добър, по-умен и по-добър от нас! Нали, нали, мъничкото ми?… И тия ръчички — тя залепи устни в шепичките на детето, — тия чисти ръчички няма да се изцапат с кръв, няма, няма!…
В един априлски ден на следната година в стаята за свиждане имаше по-голямо оживление. От едната страна на оградата бяха Дойчинов и Катя, от другата — Вяра с малкия и Соколова.
Дойчинов, повече остарял и попрегърбен, беше като никога пъргав и бодър. Надупченото му едро лице грееше от радост. Той правеше фокуси с пръсти пред носа на детето, подсмърчаше, викаше му „Ах, ти, разбойник!“ и цял се тресеше от смях.
Вяра държеше в ръце сина си, усмихната и разплакана.
— Така-а!… Кажи сега на мама да не плаче, чичовото! Хайде, целуни я, ха още веднъж, и още!… Кажи, че ти си пак нейно момче… Мама не бива да плаче! Кажи!
Дойчинов сложи ръка върху ръцете на Вяра.
— Трябва да се радваш, Верке! Хайде малко кураж! Пък има още време, днес няма да го вземем. Ще остане още две-три седмици, докато нагласим всичко, че тогава. Я, моето момче, виж тука леля Катя — и тя има такова мъничко момченце като тебе, искаш ли да си играете заедно?… Ха иди при леля Катя, мило!
Детето, свикнало с хора, протегна ръка и отиде в Катя.
— Твоят син трябва да излезе в света, Верке, стига му година и няколко месеца в тъмницата!… Хе-хе-хе! Гражданино! — бутна той детето по бузката и му се изплези. — А след няколко дни той ще има и име — законно, честно име… Ех, не толкова хубаво като бащиното му, но все пак… Деян Дойчинов!… Как ти се струва, Верке? Върви, а?… Утре отивам в съда да уредя формалностите по осиновяването. А сега дай ръчичка на чичо, моето момче! Кажи довиждане! Ха така!
Дойчинов, развълнуван, потупа Вяра по рамото.
— А когато той дойде при мене, двама с него ще ти идваме на гости! И после ще те чакаме, всеки ден ще те чакаме да дойдеш и ти при нас — при него, при Катя и при мене…
Вратата се затръшва зад гостите. Вяра върви с детето в ръце през двора. Слънцето залязва. Тя гледа побледнялото небе и мисли: „Още един ден си отива. Какво ли носи утрешният?…“