Кръв

Тя се дигна, отиде до прозореца, погледна навън. Нищо. Улицата беше безлюдна, небето сиво-черно, по стъклата сълзеше дъжд. Тя бързо облече робата си, метна шал и излезе в коридора. Нещо огромно и неясно се трупаше в нея и непреодолимо я тласкаше напред. Зави към дъното на коридора и спря: прозорчето над вратата на Чавдаров светеше. Той беше буден значи. Тя приближи безшумно и залепи ухо до ключалката. Вътре се чу драскане на кибрит и слабо покашлюване. Тогава, без да мисли, тя чукна на вратата и глухо попита:

— Не спите ли, Чавдаров?… Мога ли да вляза?

— Влезте — отговори мъжът отвътре.

Той бе подпрял възглавниците до стената и лежеше полуизправен, с разкопчана риза и с разрошена коса. Лицето, бледо и повехнало, беше сериозно, скръбно и далечно, като на сомнамбул. Тя премина предпазливо през стаята и седна до нощната масичка. Едва тогаз очите му бързо преметнаха, връщайки се от далечината, и светнаха.

— Защо не спите?… Да не ви боли раната? — наведе се тя над него.

— Малко… Но то не ми пречи… Не ми се спи… Как може да се спи, Добрева?… Всеки час вече е преброен…

— Много се вълнувахте таз вечер… Не биваше така… Насилвате се, бъдете по-спокоен, трябва първом да оздравеете! — Тя неволно оправи падналия на челото му кичур коси и го поглади по главата.

Той цял потръпна, стисна трескаво ръката й и не отговори. Тя също млъкна и спусна клепачи. Тя виждаше само разтворената бяла яка на ризата и една жила, която бързо тупаше отляво на нежната висока шия. И изведнъж стори й се, че тая синкава вена е част от нея самата, че цялото това голямо, стройно, отделно тяло е било някога нейно, откъснало се е от нея, но все пак е част от плътта й, свързано навеки с нея чрез невидими и неунищожими връзки.

Някъде издълбоко прозвуча неговият глас:

— Ти защо не спиш?… Защо дойде?…

Тя не се учуди никак, че той й говори на „ти“. Напротив, то беше съвсем естествено, като че винаги е било така. Винаги, дори когато едва се познаваха. Дигна тъмните си големи очи и прошепна:

— Не мога и аз… Искам да съм с тебе…

Минутите минаваха така, мълчаливи, дълбоки и значителни, изпълнени с внезапния смисъл на човешкото съществувание, който се открива само веднъж за всеки живот.

Внезапно той взе двете й ръце в своите, притисна ги до гърдите си и каза:

— Чуй… може би всичко това не трябваше да се случва… но аз не съм виновен… не съм!… Ти трябва да ме разбереш!… Не искам… не мога да те лъжа дори в мисълта си… Преди да влезеш, мислех за тях… за жена ми и за малката… и за тебе…

Тя го гледаше право в очите:

— Разбирам…

— С мене скоро ще свършат… с всички ни ще свършат… аз зная това, не се мамя като Радев… Остават ни дни, най-много седмици… Нека тя не узнава това… заради нея и заради малката…

— Разбирам…

— Тя винаги е била далеч от моя същински живот… нека остане така докрай! А тебе… тебе… тебе аз не те жаля… Разбираш ли? — Той изкриви лице в страдалческа гримаса и впи ръка в лакътя й.