Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Ох, госпожо — рече кралицата с умолителни нотки в гласа, — покажете им само черковната кърпа!
— Да, да. Искаш да те пожаля. Мен има ли кой да ме пожали! Заради теб ще ми отнемат момичето, ще ми вземат детето!
Госпожа Елизабет и дъщерята на краля нямаха нищо в багажа си.
Жената повика стражите и те влязоха начело със Сантер. Тя им предаде намерените неща, които минаха от ръка на ръка и станаха предмет на безкрайни разисквания. Кърпата с трите възела особено занимаваше въображението на враговете на кралската фамилия.
— Сега — рече Сантер — ще ти прочетем постановлението на конвента.
— Какво постановление? — попита кралицата.
— Постановление, въз основа на което трябва да те разделим от сина ти.
— Наистина ли има подобно постановление? — удиви се кралицата.
— Да. Конвентът не може да не се грижи за всяко дете, което народът е поверил под неговото попечителство. Затова не иска да го остави в ръцете на такава развратна майка като теб.
В очите на кралицата заискриха огнени блясъци.
— Негодници мръсни — каза тя. — Формулирайте поне едно обвинение!
— Това не е толкова трудно — рече един от стражите. — Ето… Той каза някаква мърсотия.
— О, Господи! — възкликна кралицата, бледа и великолепна в гнева си. — Призовавам всички майки за свои свидетели…
— Хайде, хайде — рече Сантер. — Ние стоим тук повече от два часа. Не можем да си изгубим деня в обяснения. Ставай, Капет, и тръгвай с нас…
— Никога, никога! — извика кралицата и се хвърли между стражите и леглото на малкия Людовик, готова да разкъса като тигрица всеки, който се опита да доближи детето й. — На никого няма да дам да ми вземе сина!
— О, Божичко, Господи! — обади се Елизабет, скръстила молитвено ръце на гърдите. — В името на Господа Бога, смилете се над две майки!
— Говорете! — рече Сантер. — Кажете имената, дайте ни плана на съучастниците си, обяснете ни какво значат тези възли по кърпата, какво ви е донесло момичето на Тизон, и ще оставим момчето при вас.
Елизабет помоли с очи кралицата да направи ужасната жертва.
Но кралицата, след като избърса сълзата, кацнала като диамант на клепача й, рече:
— Сбогом, сине. Не забравяй баща си никога. Не забравяй и майка си, която скоро ще иде на небето при него. И сутрин, и вечер повтаряй молитвата, на която съм те научила. Сбогом, детето ми!
Тя целуна сина си и се изправи — студена и непоколебима.
— Нищо не знам — каза. — Правете каквото искате.
На нея й бе нужно повече сила, отколкото може да има в сърцето на една жена, и особено — в сърцето на една майка. Тя рухна омаломощена на един стол.
Докато го отвеждаха, детето простираше ръце към майка си, но не изтърва ни думичка.
Жените останаха сами.
Отчаянието им беше безмълвно, тишината само на няколко пъти бе прекъсната от едва чуто хълцане.
Кралицата се обади първа:
— Дъще — рече тя, — какво направи с документа, за който ти казах?
— Изгорих го, мамо, нали ти ми нареди тъй.
— Без да го прочетеш?
— Без да го прочета.
— Сбогом, последен лъч, сбогом, последна надежда! — прошепна Елизабет.
— Ах, имаш право, сестро моя, имаш право! — обади се кралицата.
После наново се обърна към дъщеря си:
— Не видя ли поне почерка, Мария?
— Да, мамо, за минутка го зърнах.
Кралицата стана и отиде до вратата, за да разбере някой подслушва ли. После извади от косите си игла, приближи се до стената и издърпа с иглата от една пукнатина листче, което показа на дъщеря си.
— Спомни си добре, преди да ми отговориш, щерко. Прилича ли онзи почерк на този?
— Да, да, мамо — извика принцесата. — Същият беше!
— Слава на теб, Господи! — въздъхна кралицата и падна набожно на колене. — Ако е успял да ни пише тази сутрин, значи той е спасен. Благодаря, Господи! Благодаря ти! Благороден приятел като него заслужава да го осени някое от твоите чудеса!
— За кого говориш, мамо? — попита принцесата. — Кой е този приятел? Кажи ми името му, за да се моля за него.
— Да, имаш право, дъще. Не забравяй никога това име, защото това е името на един почтен и храбър благородник. Той ми е верен не от амбиции. Той се е явявал при мен не само в нещастие. Никога не е виждал кралицата на Франция, по-точно, кралицата на Франция никога не го е виждала. Той може би ще се възнагради сам, както днес се самовъзнаграждават най-добродетелните хора, с ужасна смърт, но… Ако умре… о, Боже! Ако умре, там — горе, ще му благодаря! Казва се…
Кралицата се огледа неспокойно наоколо и сниши глас:
— Това е — рече кралицата, — това е Рицарят на Мезон-Руж… Моли се на Бога за него!