Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Разгневеният войник направи бързо движение, за да грабне и втората книга и да направи с нея същото като с първата. Но при това му движение, от което жената, която бродираше до прозореца, потръпна, момичето се спусна, обгърна с ръце главата на четящата жена и плачешком й прошепна:
— Ах, клета, клета моя майчице! Момичето целуна жената.
Затворничката допря устни до ухото на момичето, сякаш да го целуне, и шепнешком рече:
— Мария, в камината има скрит документ, извади го по някакъв начин от там.
— Хайде, хайде! — каза военният и като дръпна момичето, го отдели от майка му. — Нямат ли край вашите целувки!…
— Господине — отвърна момичето, — нима конвентът е постановил някъде, че децата не бива да целуват своите майки?
— Не. Но конвентът нарежда да се наказват предателите, аристократите и тираните. Ние затова сме дошли тук. Хайде, Антоанета, отговаряй!
Жената, към която военният така дебелашки се беше обърнал, не даде дори знак, че го е чула. Напротив, тя извърна лице от безочливия човек, лека руменина обагри иначе бледите й от страданията напоследък страни.
— Не е възможно — продължи мъчителят й — да не си знаела нищо за нощното покушение. Кой се опита да го извърши?
Затворничката продължаваше да мълчи.
— Отговаряйте, Антоанета — приближи се до нея Сантер, без да го е еня за чувствата, които предизвикваше у жената, на която говореше.
На 21 януари сутринта този човек беше отишъл в Тампъл, за да отведе Людовик XVI на гилотината.
— Отговаряй, Антоанета! Тази нощ е извършен опит за покушение срещу републиката и опит за освобождаването ви от затвора, където народната воля ви е затворила и където трябва да изчакате деня на своето наказание.
Гласът на мъжа накара Мария Антоанета да настръхне. Тя започна да се дърпа от ръката на този грозник, но и на този негов въпрос не даде никакъв отговор.
— Значи не искате да говорите — рече Сантер и тропна силно с крак по пода.
Затворничката взе трета книга от масата.
Сантер се обърна на другата страна. Грубото могъщество на този човек, който командваше осемдесетхилядна тълпа, който само с едно движение на ръката си накара гласа на Людовик XVI завинаги да замлъкне при изпълнението на смъртната присъда, не представляваше нищо пред достолепието на измъчената жена, чиято глава той можеше да отреже, но не и да преклони.
— А вие, Елизабет — обърна се той към другата жена, която бе отделила за миг поглед от бродерията си и бе сплела молитвено ръце, — вие ще отговорите ли?
— Не разбирам какво ме питате — рече тя, — не мога да ви отвърна нищо.
— Ех, майка му стара, гражданко Капет! — рече Сантер, силно ядосан. — Онова, за което ви питам, е твърде ясно. Казвам, че снощи са се опитали да ви откраднат от тук и че хората, които са направили този опит, не може да са непознати за вас!
— Ние нямаме никаква връзка с никого отвън, господине. Затова нито знаем какво е станало, нито пък какво ще стане с нас.
— Добре — рече Сантер. — Да видим сега какво ще ни каже твоят Племенник.
Той приближи до леглото на законния престолонаследник. При неговото движение Мария Антоанета веднага скочи на крака.
— Господине — почти извика тя. — Синът ми е болен и сега спи. Не го събуждайте.
— Тогава отговаряй каквото те питат.
— Не мога, нищо не знам.
Началникът на националната гвардия на Париж застана над главата на малкия затворник, който се преструваше на заспал.
— Хайде, хайде, Капет, ставай! — дръпна грубо детето. То отвори очи и се усмихна.
Военните се събраха около леглото.
Кралицата, обезумяла от страх и жал към детето, направи знак на дъщеря си и момичето, възползвайки се от отклоненото внимание на мъжете, мина в съседната стая, отвори камината, извади от там някакви документи, драсна кибрит, изгори ги и веднага се върна при майка си, за да я успокои.
— Какво искате от мен? — питаше момчето мъчителите си.
— Да ни кажеш какво чу нощес.
— Аз спях, нищо не съм чул.
— Както разбирам, ти много обичаш да спиш.
— Обичам — отвърна момчето, — защото когато спя, сънувам.
— И какво сънуваш, когато спиш? — информира се Сантер.
— Виждам баща си, когото вие убихте!
— И тъй, нищо не си чул?
— Нищо.
— Тези вълчета — рече командирът на парижката гвардия побеснял — много добре знаят да повтарят думите на вълчицата. Но колкото до заговора, заговор е имало!
Кралицата се усмихна.
— Австрийката ни се подиграва! — извика Сантер. — Като е тъй, нека изпълним заповедта на комуната с цялата й строгост. Ставай, Капет!
— Какво искате да направите! — извика ужасена кралицата. — Не виждате ли, че синът ми е болен, че целият гори в треска? Да не би да искате да го уморите!