Народът на моретата
- Автор: Гримо Мишель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Народът на моретата». Краткое содержание книги:
На безименните ще се противопоставят скитниците, на патрициите-технократи — простосмъртните, било то учени и изследователи или обикновено труженици. Ще започнат борбата в глъбините на Ветовния океан, към който човекът ще обърне взор, след като всички останали ресурси на Земята бъдат изчерпани или по-точно безжалостно унищожени. Под спокойните сини води в гигантския подводен град-завод ще започне дълга, упорита, нестихваща битка между подтисници и подтиснати в името на изконната свобода и социална справедливост. Рано или късно градът-държава „Обновление“ ще обнови Земята.
Такава е в общи линии авторовата теза, развита в произведението. Тя има достойнството, че е превъзмогнала така разпространената в западната научнофантастична литература апокалиптично виждане на технократическата цивилизация, без същевременно да премълчава нито едно от произтичащите от нея тревожни последици за човека като обществено поведение и индивидуална психика. Посланието на автора е недвусмислено: бъдещето на човечеството ще бъде спасено със свобода и равенство. Само тогава, като в този чуден град на обновлението, науката и техническият прогрес ще бъдат в служба на човека, а не само по-усъвършенствувани оръдия за неговото подтискане и експолатиране. Макар и лишено от точен политически подтекст и предпочело по-отвлечените категории на добро и зло, това виждане само по себе си е вече светло, плодоносно зрънце във футуристичния песимизъм на консумативното общество и се приближава малко или много до диалектическия ключ на всеки социален механизъм. А и оттам погледът в идното търси и предлага по своему истината за настоящето, разкъсвано в много страни по света от същите класови противоречия.
Предназначен за по-младата читателска публика, романът „Народът на моретата“ се отличава с необходимото раздвижено и занимателно водене на сюжетната линия и с по-опростена психологическа индивидуализация на героите: Ксуан и ЦИла са олицетворение на независимия дух и човешката солидарност, техният безименен другар претърпява необходимата метаморфоза, за да прозре истината на света, бързо и безвъзвратно, но нито едно от трите главни действуващи лица не е лишено от „плът и кръв“. В този ред на мисли е редно да се отбележи, че произведението е получило една от авторитетните награди за младежка литература. Което не означава, че то не би могло да достави удоволствие и на възрастния читател не само като отмора, но и като един оптимистичен полъх, идващ от бъдещето.
— Накъде ще тръгнем, Надир? — попита Цила, когато останаха сами.
— Не зная… Ти познаваш пустинята и блатата по-добре от мен!
— Пази добре овцете, Надир, не бива да ги губим! — заръча Хан.
Надир пусна каруцата напред и хвърли поглед към животните. Завързаният в края овен вървеше леко, а другите послушно го следваха. Той пришпори кобилата и зае мястото си отпред.
— Сега се сещам за едно хубаво скривалище! — каза Хан. — Един ден, когато племето се беше разположило в блатата, баща ти и аз случайно го открихме. Търсехме един овен, който беше избягал и…
— Мамо, моля те! Не ни е до спомени сега! Какво скривалище? Къде? Бързо!
— Един дол, достатъчно широк, за да скрие чергило. Имаше и храсти, и малко трева… Но ако се спуснем там през нощта, ще повредим каруцата!
— Ще я поправим! Но как да го намерим в тъмното?
— Слушай, Цила! Колко пъти сме ти казвали с Ксуан, че когато един номад направи интересно откритие за племето, трябва да се ориентира не само със знаци в пустинята, а и по звездите! А! Слушайте!
Зад тях до възбог се носеше страшно блеене, цвилене… Изтръпнаха. Надир се обърна към блатата.
— Пожар! Каруцата на Игал гори на широкия брод…
— Горките! Цяло семейство! Бяха седем… Старите, Игал, сестра му и трите малки!
— Нямаме време да жалим. Трябва да побързаме… Хайде, деца! — викна Хан разгневена.
Вярно говореше тя. Отпъждайки чувствата си, младите пришпориха животните, без да се съобразяват с умората от пътя.
Бяха впрегнали сега трите коня, а самите те вървяха пеш. Хан водеше Сукама за юздата със стиснати зъби, пренебрегвайки болките в старото си тяло. От време на време тя се опираше на седлото, затваряше очи и в един кратък унес черпеше смелост да продължи нечовешкото усилие. Беше престанала да гледа небето. Долът трябваше да е съвсем близо… Ако не се бе заблудила!
— Майко — каза изведнъж Надир, — струва ми се, че забелязах едно много тъмно петна вдясно от нас! Да запаля ли прожектора?
— Не! — отсече Цила. — Няма нужда… и аз го виждам.
Момичето клекна, взе един голям камък и го хвърли натам.
Всички напрегнаха слух. Секундите се изтърколиха.
Чу се удар, втори, тътрене и сухото шумолене на храстите…
— Там е!
Обърнаха впряга и се приближиха. Цила мина напред с лъчевата си пушка в ръка.
— За да слезем, трябва все пак прожекторът… Вземи го! — нареди Хан.
Надир хукна към вратата на чергилото, скочи в преддверието. Бъркотията и скърцането на каруцата му попречиха да чуе какво още заръчваше Хан. И тъй като тя не повтори, той влезе, взе кутията с прожектора, поставена до един шкаф, и отново изскочи.
Хан пак се бе вкопчила в Сукама. Той я отмина, без да спира, като си мислеше: „Бедната Хан! Не издържа вече…“
Пушката на Цила слабо лъщеше на земята, въздухът беше изпълнен с пиюкания… Чуваше ли ги Надир? От няколко секунди истината се изправяше пред него, ала съзнанието му отказваше да я приеме. Той не можеше да откъсне очи от изоставената пушка. Не усети бодването в гърба — рухна поразен.
Големите глисери пълзяха живо. Фаровете им отпъждаха надалече тъмнината. Седнал пред бордовия видеофон, ръководителят на операцията докладва накратко:
— Поради непредвиденото разпръскване успяхме да атакуваме само тринадесет ключови позиции. Два преследвача, осем робота на обект, съгласно предписанията за безопасност… Седем поста не дадоха нищо. Баланс: двадесет души годни за работа. Много възрастните и много младите — общо седем души, оставихме приспани на място.
ТЪЖНА СВАТБА В ЕДИН НОВ СВЯТ
Надир отвори очи — огледа се наоколо, без да разбира. Тази дълга зала с ослепително бели голи стени нищо не му говореше. Поиска да се размърда, но ръцете и краката му бяха в стоманени гривни. Само главата му можеше да се движи. Видя, че го бяха завързали на маса с колелца и че не беше единствен в това положение. Можеше да види около и пред себе си петдесетина също тъй поставени тела. А може би и повече? Умът му се проясни и той си спомни: нападението… залавянето!
Но защо му бяха взели дрехите? Защо беше гол под чаршафа върху тази маса на колелца? Въпросите гъмжаха в главата му, без да намерят отговор.
В дъното на стаята безшумно се плъзгаха врати. Толкова врати, колкото и редици подвижни легла. Надир не забеляза как се бяха отворили, а те вече се затваряха зад трите редици легла, които изчезнаха пред очите му. Стори му се, че това колкото обезпокоително, толкова и неразбираемо положение трая часове. На равни интервали потегляха нови редици легла. В залата цареше мъртва тишина, сякаш трупове бяха покрили с тези чаршафи! Младият човек бързо отпъди тази мисъл. Навярно приспивателните действуваха по-силно на номадите, отколкото на човек, роден в куполите, години наред вземал успокоителни… Неговите братя по нещастие спяха, непознали още ужасната тревога, която го душеше. Ами Цила! Дали и тя беше сред тия застинали фигури, обречена на страшна участ?