Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
„Дестрахис си е отварял ушите, това поне е ясно“ — помисли си Стенуолд. Не че би могъл да го вини, разбира се.
— Сега, когато Империята атакува Равнините — продължи паякородният, — Федерацията има шанс да си възвърне окупираните по време на Дванайсетгодишната война княжества. Но някой трябва да подскаже този ход на водните кончета, трябва да им предложи участие в общата кауза, защото те са хора на традициите и етикета. Фелисе може да бъде вашият пратеник, начинът да стигнете до висшите управленски кръгове на Федерацията. Каквото и да е направила, тя все още е една от тях.
— И ти би тръгнал с нея? — попита го Стенуолд.
— Бих тръгнал, да, но ако искаме планът ни да сработи, трябва да потеглим веднага и да се придвижим по най-бързия начин, тоест по въздуха. В противен случай вашите градове ще са паднали, преди ние да сме изложили молбата си където трябва.
— А ако водните кончета нападнат Империята… Е, осородните имат много войници, но не могат да са навсякъде. Особено ако Теорнис убеди и Паешките земи да се включат…
— Правя го за вас и за Фелисе, майстор Трудан — подчерта Дестрахис. — Лично за себе си не искам нищо.
Стенуолд се вгледа отново в ръцете си.
— Може да се получи. И ти си прав, че трябва да опитаме. Всеки възможен източник на подкрепа, всеки шанс да раздвоим вниманието на Империята трябва да се проучи обстойно и да се използва максимално. — Той кимна, стигнал до решение. — Ще отида лично при водните кончета. Засега Колегиум ще мине и без мен, поне докато предстоящият сблъсък при Сарн не наклони везните в едната или в другата посока. Ще ида аз, също… Тиниса, какво ще кажеш? — „И ти имаш нужда от нещо, което да ангажира мислите ти.“
Но Тиниса го изненада.
— Не — отказа тя.
— Тиниса, не разбирам защо не…
— Защото има нещо друго, което трябва да свърша.
— А, не — отсече категорично Стенуолд и вдигна ръка, сякаш можеше да я спре.
— Напротив, трябва да открия Тисамон и да го върна.
— Той няма да ти се зарадва.
— Не искам да ми се радва. Искам да му кажа, че не ми пука какво е направил и че на него също не трябва да му пука. Искам да говоря с него от свое име и от името на майка си. Искам да изрежа вината от него, преди раната да загнои.
Тренът трещеше и се клатеше по железния си път, вагоните му бяха натъпкани с войници, които спяха на пресекулки, говореха си тихо, хвърляха зарове или си предаваха обща бутилка. Колегиумското подкрепление пътуваше към Сарн.
Балкус се придвижваше от вагон във вагон, прескачаше захвърлени мешки и протегнати крака на хъркащи войници, и като цяло се ослушваше за настроението сред своите хора. Повечето будни го посрещаха с усмивка или кимване и Балкус се окуражи, че от неофициалната му инспекция има някаква полза. Знаеше, че сред поверените му войници има всякакви хора и че немалко от тях доскоро са паразитирали върху снагата на Колегиум. Дребни престъпници, биячи, непрокопсаници и всякаква измет, научили ценен урок по време на векианската обсада — че дори те могат да бъдат герои в очите на съгражданите си. Други се бяха записали заради парите, видели в новосформираната войска единствения начин да избягат от кредиторите и враговете си. Ала повечето бяха обикновени хора, решили да изпълнят своя граждански дълг — дюкянджии, търговци, избягали чираци и студенти от горните курсове. В историята едва ли е имало друга армия с толкова много мъже и жени, способни да разглобят двигател или да спорят за граматика. В тяхната имаше дори двама преподаватели от Академията, които Балкус беше повишил в офицери.
„Но като цяло сме истинска сбирщина.“ Повечето му войници се бяха сражавали срещу векианските мравкородни, но отбраната на град с яки стени срещу попълзновенията на агресивни съседи нямаше нищо общо с полевите сражения срещу една могъща империя. Балкус не можеше да повярва, че толкова много цивилни граждани са се записали във войската и продължават да се записват. Гражданите на Колегиум не притежаваха робското себеотрицание на мравките, но не бяха и глупави хора. Стъпваха в огъня с широко отворени и очи и с пълното съзнание какво ги очаква.
Буца заседна в гърлото му при тази мисъл. Нападнаха го ярки спомени, избрани моменти от сраженията с векианците, особено след като те пробиха стените и се изсипаха по улиците на града. Самият той не беше колегиумец, но искрено се гордееше с решителността на колегиумските занаятчии и дребни търговци, които доказаха, че не ги е страх да влязат в битка. Бойните им умения бяха съмнителни, снаряжението им — неизпитано в реални условия, но по сърце всички те бяха герои, от първия до последния човек.