Последният оракул

Това беше частна среща.

Стаята отвъд огледалото беше ярко осветена. Стените бяха бели с минимален намек за небесносиньо, цветът, който според психолозите действал успокояяващо и предразполагал към размисъл. В стаята имаше легло с одеяло на цветя, кош с играчки и детско бюро.

По-възрастният мъж седеше с изправен гръб на фотьойла си. На пода до него имаше очукан куфар, а в куфара имаше разглобена снайперистка пушка „Драгунов“.

Другият мъж, на петдесет и седем, беше с двайсет години по-млад от руския си събеседник. Беше с грижливо изгладен костюм, но седеше отпуснато, сгърбил рамене. Очите му не се отделяха от момичето, което стоеше пред пластмасов статив и ровеше из подноса с пастели. През последния половин час малката беше рисувала грижливо зелен четириъгълник върху белия лист на статива. Движила беше пастела по четирите отсечки с еднообразния ритъм на хипнотичен транс.

— Д-р Раев — каза мъжът, — не искам да ви опявам, но абсолютно ли сте сигурен, че д-р Полк не го е носил у себе си?

Д-р Юри Раев въздъхна.

— Посветих целия си живот на този проект. — „И душата си също“ — добави наум той. — Не бих допуснал всичко да пропадне, когато сме толкова близо до целта.

— Къде е тогава? Обърнахме надолу с главата евтината мотелска стая, където е прекарал последната нощ. Нищо не открихме. Би било крайно неприятно, ако накрая попадне в неприятелски ръце.

Юри погледна към мъжа в съседния фотьойл. Джон Мейпълторп, ръководител на отдел в агенцията за отбранително разузнаване, имаше дълго лице с провиснала кожа около брадичката и торбички под очите, направено сякаш от восък за свещи и после забравено твърде дълго на слънце. Дори боята, с която боядисваше косата си, беше твърде тъмна и твърде очевидно издаваше суетата му на застаряващ мъж. Не че Юри имаше право да кори когото и да било за опитите да надхитри времето. Под собствената му провиснала кожа тялото му оставаше във форма, рефлексите му бяха на ниво, а умът му — остър и бърз както винаги. С инжекции андрогени и хормон на растежа в добавка към изтощителни упражнения Юри се бореше с времето като всеки друг. Само че в неговия случай усилията не бяха породени от суета.

Насочи поглед към стаята отвъд огледалото.

Не, не беше от суета.

Мейпълторп потропа с пръсти по страничната облегалка на фотьойла.

— Трябва да си върнем откраднатото от Полк.

— Не беше у него — за пореден път го увери Юри, този път с известна острота в гласа. — Много е голямо, за да го скрие, дори под сако. Късмет беше, че го спрях, преди да се е разприказвал пред някого.

— Дано си прав. За доброто на всички ни. — Мейпълторп насочи вниманието си към стаята зад огледалото. — И тя е успяла да го проследи? От Русия до тук?

Юри кимна. Бащинска гордост оцвети гласа му.

— Благодарение на нея и на близнака й може би най-после сме преминали бариерата.

— Жалко, че не го е направила по-бързо. — Мейпълторп изсумтя. — Дъщерята на зет ми има аутистично момче, казвал ли съм ти? Само че то не е идиот-савант. Горкото едва си връзва връзките на обувките.