Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Пак Делфи.
Жената погледна към каменния купол с надписите, същия, който беше привлякъл вниманието на Полк. Или пък причината за нейната реакция беше фактът, че Ковалски се е облегнал на него.
— Не пипайте това, моля.
Ковалски се изправи. Погледна ръката си, сякаш тя е виновна. Бе така добър да се изчерви около яката.
— Извинявайте.
— Мога ли да попитам какво е това? — попита небрежно Грей и кимна към камъка.
Жената стисна притеснено ръце.
— Най-ценният експонат в колекцията и предстоящата изложба. Слава Богу, че крадците не са го докоснали. — За всеки случай го обиколи, като го оглеждаше внимателно. — На повече от хиляда и шестстотин години е.
— Но какво представлява? — настоя Грей.
— Нарича се „омфалос“. Което не съвсем точно се превежда като „пъп“. В древна Гърция омфалосът се е смятал за точката, около която се върти цялата вселена. Има много митове и легенди, свързани с омфалоса, приписват му се чудодейни сили.
— И как сте се сдобили с него?
Тя кимна към масата.
— От същата колекция е. На музея в Делфи.
— Делфи? Където е бил храмът на Делфийския оракул?
Жената вдигна изненадано поглед към него.
— Точно така. Омфалосът се е намирал във вътрешното светилище на храма. В най-святото помещение.
— И това е същият този камък?
— Не. За жалост е само копие. Доскоро всички смятаха, че това е оригиналният омфалос, същият, за който споменават в писанията си Плутарх и Сократ. Но сестринството на делфийските оракули води началото си отпреди три хиляди години, а този камък е едва наполовина толкова стар.
— Какво е станало с оригинала?
— Изгубил се е. Никой не знае.
Тя се изправи и тръгна към вратата. Взе закачената на пирон до нея престилка, облече я и премести служебната си карта от ризата върху ревера на престилката.
Чак сега Грей забеляза картата. Там имаше снимка на жената и името й отдолу.
ПОЛК, Е.
— Полк… — прочете на глас той.
— Д-р Елизабет Полк — каза жената.
Лошо предчувствие смрази кръвта във вените на Грей. Изведнъж разбра защо е идвал тук професорът.
— Случайно да познавате човек на име Арчибалд Полк?
Тя го погледна съсредоточено в очите.
— Баща ми? Защо?
3.
5 септември, 19:22
Вашингтон
— Мъртъв?
Грей седеше на ръба на бюрото в складовото помещение. Знаеше каква болка й причинява с думите си. Елизабет Полк се срина на стола и сякаш се смали в бялата си лабораторна престилка. Не заплака. Шокът блокираше сълзите, но тя свали очилата си, сякаш за да е готова, когато избият.
— Чух за стрелбата в мола — промълви тя. — Но не съм си и помисляла, че… — Поклати глава. — Целия ден бях тук, в сутерена.
Където нямаше сигнал, мълчаливо си помисли Грей. Пейнтър беше споменал, че безуспешно е търсил дъщерята на Полк по телефона. А тя през цялото време е била на територията на комплекса.
— Съжалявам, знам, че моментът е крайно неподходящ, Елизабет, но трябва да ви попитам — подхвана той, — кога за последно видяхте баща си?
Тя преглътна шумно — явно самоконтролът започваше да й се изплъзва. Гласът й трепереше.
— Аз… не съм сигурна. Преди година. Скарахме се. О, Боже, като си помисля какви неща му наговорих… — проплака тя и вдигна ръка към челото си.
Грей видя болката и чувството за вина в очите й.
— Сигурен съм, че е знаел колко много означава за вас.
Тя го стрелна с мрачен поглед.
— Благодаря ви за окуражителните думи, но… вие не сте го познавали, нали?
Грей усети твърдото ядро зад външността й на малка книжна мишка. Нямаше нищо против да посрещне гнева й, макар да знаеше, че емоцията е насочена навътре, а не към него. Ковалски беше избягал в другия край на стаята и ги наблюдаваше начумерено.
Грей се завъртя и посочи към редичките древни монети върху масата.
— Знам, защото намерихме една такава монета у баща ви. — Спомни си какво му беше казал Пейнтър за монетата. — С бюста на Фаустина Старшата от едната страна и с Делфийския храм от другата.
Очите й се разшириха и тя сведе поглед към празното място в редицата монети.
Грей вдигна ръка.