Ветровещ

На всяко стъпало имаше число и всяко число излизаше по-запъхтяно от предишното. През последните няколко дни раменете на момичето бяха почнали да стърчат през ризата и на Мерик не му убягна как Кам даваше по-голямата част от яденето на него. И нищо че той винаги настояваше да делят поравно, подозираше, че тя не му се подчинява всеки път.

Кам стигна до двайсет и седем и двамата с Мерик стъпиха на площадката на най-горния етаж.

Нови дванайсет стъпала по претъпкания коридор ги отведоха до нисичка чамова врата. След като Мерик се огледа предпазливо и на двете страни, той почука заклинанието ключ по рамката.

Сърцето му заби учестено. Дървото се разми в далечни и неясни шарки.

Магията щракна. Железният лост отвътре се плъзна и Мерик зяпна неподвижно резето. Познатата дупка в дървото под него. Но не можа да отвори. Беше мислил, че ще успее, но сега, когато беше тук, разбра, че е бъркал.

— Сър — обади се тихо Кам, — ще влезем ли?

Кръвта на Мерик забуча като ураган в ушите му.

— Тук живееше… Кълен.

— Първият помощник — Кам сведе глава. — Досетих се, сър.

Внезапно Мерик бутна вратата и понечи да нахълта. Очите му срещнаха познатото жилище и той понечи да тръгне рязко напред, но застина с наклонена глава. Увисна във въздуха като забравен на примката труп.

Един-единствен лъч светлина пропълзя в стаята през тесния прозорец. Почти весело. И несъмнено присмехулно зашепна по широките дъски на пода, боядисаните в червено стени и откритите ниски греди.

Твърде ниски, за да може Кълен да се движи свободно из стаичката. Удрял си е главата в тях всеки път, точно както правеше на „Жана“. Точно както е правил в колибата, където беше отрасъл в нихарския имот далеч на юг.

— Хайде, сър — мазолестата длан на Кам докосна ръката му. — Хората зяпат. Трябва да затворим вратата.

Когато Мерик не помръдна, тя го помести две крачки напред. Шумен удар разтърси стаята и магията запращя зад него, когато заклинанието ключ се възобнови.

— Пламък? — изрече въпросително Кам, сякаш се надяваше, че привързаните за ниските греди лампи се палят с огневещерска магия.

Така беше и при командата те светнаха живо и огряха трапезарията вляво.

Навсякъде имаше захвърлени книги. Всяка с различна на цвят корица, с кожа от различно животно, с различно заглавие, напечатано на гърба. Книги в шкафа, книги на масата, купчини от книги на трите различни стола.

Един за Кълен. Един за Мерик. И един, най-новият от трите — за сърценишката на Кълен.

Райбър. Гърдите му се свиха при името, пред красивото черно лице, което извикваха. След смъртта на Кълен тя беше изчезнала, като остави на Мерик само една бележка. И макар да беше вярно, че Мерик така и не се бе сближил с нея и така и не разбра какво ги свързваше с Кълен, точно сега компанията й щеше да бъде добре дошла. Тогава поне един човек щеше да разбере какво чувства принцът.

Мерик извърна поглед надясно, където Кам чакаше предпазливо на няколко крачки зад него.