Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
След като час неуспешно се мъчиха да вкарат избягалите затворници обратно в оковите, а с всяка минута небето притъмняваше все повече, Вивия нареди на войниците да се откажат.
Нямаше смисъл, не и след като заваля. Повечето от хората в оковите бяха извършили престъпление с едничката цел да ги арестуват, водени от погрешната вяра, че ако ги вкарат на топло, ще се радват на закуска и вечеря. Но затворът в Ловац вече се пукаше по шевовете и тези мними, отчаяни престъпници изкарваха присъдата си в оковите, където, разбира се, храна нямаше.
Все пак шепа опасни затворници оставаха на свобода. Да не споменаваме този звяр, който ги беше пуснал.
— Ярост — прошепна Вивия на себе си, докато влизаше още по-навътре под земята.
Ама че глупаво име, този само си просеше гнева на Миногите. Хората на площад „Присъда“ може и да вярваха наивно, че отмъстителният светец на Ноден е дошъл да ги спаси, но Вивия знаеше, че който и да беше той, беше човек.
А хората можеха да бъдат издирени. Арестувани. Обесени.
Тя закрачи по-бързо. Толкова надълбоко под повърхността въздухът беше вечно студен и почти никакви създания не вирееха тук. Светлината на фенера й пълзеше по грубите варовикови тунели. Един, след него друг. Изобщо не приличаха на съразмерните и облепени с тухли резервоари над земята, където вървяха каналите и водовещерските тръби. Когато Вивия се връщаше горе, кожата, косата и униформата й бяха поръсени с прах.
Ето защо още една униформа неизменно я чакаше в градината на майка й, скътана в суха кутия. Работеше сама, защото тези оронени пещери бяха винаги празни, винаги тайни. Доколкото й беше известно, Вивия беше единственият жив човек, който знаеше за съществуването на този магичен свят и реката.
Или поне тъй й беше казала майка й, преди да я доведе тук долу преди петнайсет години. Тогава Жана още беше кралица на власт. Лудостта и Върховният съвет не й бяха отнели короната.
Това е източникът на силата ни, лисиче, беше казала тя на Вивия. Причината нашето семейство, а не друго да управлява Нубревна. Тази вода ни познава. Тази вода ни е избрала.
Тогава Вивия не беше разбрала какво искаше да й каже Жана, но сега разбираше. Сега чувстваше магията, която свързваше кръвта й с тези подземни реки.
Тя влезе в последния тунел, където една древна огневещерска лампа сгря погледа й. По-ярка от фенера й, тя накара очните й ябълки да затуптят.
Продължавай. Поне тук не трябваше да се насилва. Тук можеше да се взира в тъмнината отвъд и й беше все едно дали майка й гледа оттам.
Мастилените води се разстилаха пред нея, докъдето стигаше присвитият й поглед. Подземната река се вливаше и извираше от необятното езеро — сърцето в платото на Ловац. Тук се криеше истинската сила на Нубревна. Тук туптеше пулсът на града.
На брега на езерото лежаха останките на древна лодка с гребла, на която Вивия закачаше фенера си и овесваше дрехите си. Така стори и сега, като започна от ирисовосинята лента в горната част на ръката си.
Протоколът изискваше до погребението всички мъже и жени в Кралските войски да носят траурни ленти, но това беше досадно. Лъжа. Повечето войници не бяха познавали принца и пет пари не даваха за него. Мерик беше отрасъл на юг и за разлика от Вивия, която със собствени сили и пот на челото се беше издигнала на поста си, брат й беше получил даром кораба, екипажа и лъскавите капитански копчета.
А няколко години след това, като крайна обида за Вивия, Мерик беше произведен в адмирал. И въпреки възмущението по онова време на другите моряци и войници, с които бе учила, явното недоглеждане на Серафин я огорчи не по-малко.
С лекота, с лекота. Всичко в живота на Мерик беше ставало с лекота.
Вивия рязко издърпа ботушите си и свали редингота си. Сетне продължи както обикновено и изсъска:
— Угасни.
В пещерата се възцари мрак, тя затаи дъх и зачака очите й да привикнат… Ето. Звездната светлина започна да примигва.
Не беше истинска, а ивици, пръски, капчици светещи гъби, които предлагаха предостатъчно светлина, щом веднъж зрението й посвикнеше. Четири основни лъча пълзяха по скалата и се срещаха в средата на тавана. Фосфоресцираща светлина, беше казала майка й.
Лъчите трябваше да бъдат шест и допреди девет седмици бяха толкова, но тогава най-далечната ивица в отсрещния край на езерото беше угаснала. И остави пет лъча за още три седмици… Когато още едно поточе изчезна.