Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Възрастният мъж с къс крак се обади.
— Сеньор, аз ще ви закарам до Кимиксто. Много хубаво. Ще ви хареса.
— Не искаме да ходим в Кимиксто — отвърнах.
Мъжете ме гледаха безмълвни.
— Давам хиляда песос на този, който ни закара до Пунта Пердида.
Мъжете се размърдаха нервно. Още един от тях си тръгна. После и останалите започнаха да се отдалечават.
— Чакайте — казах им. — Давам 200 американски долара на този, който ни закара до Пунта Пердида.
Мъжете продължаваха да се разотиват. Само Сламената шапка се обърна, за да ни каже нещо. В гласа му имаше нотка меланхолия.
— Сеньор не разбира. Няма да ви закараме до Пунта Пердида. За никакви пари. — Обърна се и си тръгна.
— Не мога да повярвам! — възкликна Дъф.
Гледахме как старецът куцука по брега. И тримата мълчахме известно време.
— Сеньор?
Извърнахме се. Индианката джудже стоеше зад нас с товар от мъниста в ръце.
— No, gracias — казах й.
Тя протегна една кожена огърлица с масивен сребърен кръст.
— Para Punta Perdida — каза тя. — Hueso Colorado.
— Какво?
— Hueso Colorado. — Тя вдигна огърлицата и измъкна кръста, като говореше на странен испански. Разбрах само последната й дума: diabolo. Тръпки ме побиха.
— Колко? — попитах и понечих да бръкна за пари. Тя поклати глава.
— Не — каза.
— А ти? — Измъкнах триста песос от пачката и й ги подадох. — Какво ще кажеш?
Тя пак поклати отрицателно глава. После взе свободната ми ръка, сложи в дланта ми сребърния кръст, сгъна пръстите върху него и каза:
— Para el diablo blanco.
— Какво каза? — попита Дъф.
— Нещо за дявола — отвърнах. — Май някакъв бял дявол.
— Да няма предвид теб? — попита Рок.
— Не знам — отговорих.
Жената отказа предложените от мен пари. Обърна се към Дъф и го погледна право в очите, след това го прекръсти. Дъф се изсмя нервно. Спокойните тъмнокафяви очи на жената не мигваха. Накрая се взря в Рок.
Никога не го бях виждал толкова объркан. Хвърли нервен поглед към сребърния ми кръст.
— Имаш ли един такъв и за мен? — попита той.
Тя не отговори, а едвам поклати глава. Нямаше кръст за Рок. Само кръстен знак: чело, сърце, рамо, рамо. Извърна втренчения си поглед и се затътри надолу по брега.
Ние стояхме и я гледахме известно време, преди някой да може да проговори. Накрая Дъф каза:
— Не ми пука колко е часът. Имам нужда от една маргарита.
Монетата
Ако Мексико все още не бе успяло да ни превърне в алкохолици, то със сигурност бяхме на път да станем такива. В късната сутрин вече спяхме пиянски сън на сърповидния плаж на Бока. Лежах по корем, за да избегна болката в гърба. Събудих се заради черен лабрадор ретривър, който дишаше тежко, а розовият му език висеше навън от устата. Звярът ме прескочи, засипа ме с пясък, след това побягна към океана, за да хване едно фризби със зъби. Обърнах се да видя кой е хвърлил фризбито и изведнъж времето спря. На кой плаж бяхме? Кой ден сме? Какво правеше тази жена тук?
— Хей, я вижте.
Рок се изтърколи на една страна като кит на сухо и видя момичето и кучето.
— Това е тя — каза той.
Дъф също се върна в съзнание с подпухнало лице и подути очи.
— Коя?
— Розовка — казах аз. Така я наричахме винаги, когато се сещахме за нея, само че този път не бе облечена в розова блуза, защото Дъф я бе прибрал при неговите мръсни дрехи, които ползваше като възглавница през нощта. Не, този път носеше бяла памучна блуза с тънки презрамки, под която нямаше нищо и вместо прашки бе обула бели шорти, чиито крачоли бяха навити нагоре по бедрата й. В едната ръка държеше сандалите си, а в другата — изгризаното от кучето фризби и докато подскачаше и си играеше, кучето я обикаляше и се хвърляше към диска. Тя спря да го дразни и пак хвърли фризбито към водата. Кучето побягна да го хване.
— Чудесата никога не свършват — промърмори Дъф.
По-бърз от мисълта ми, Рок вече беше сканирал плажа за придружителите на Розовка.
— Ето я Червенокоска — каза той. — И Иди Амин.
Пиеха коктейли с чадърчета на шезлонги под дебела сянка на огромна palapa близо до нас. Едрото тяло на господин Амин беше облечено в хавайска риза на зелено-златни бамбукови мотиви, които приличаха на фототапет. Голата му глава лъщеше, на нея се мъдреха слънчеви очила с аеродинамична форма. Подръпваше от пура, дебела колкото китката му. Червенокоска носеше бели панталони и тъмносиня блуза без ръкави, вързана на възел над пъпа й. Изглеждаше като бленуван американски флаг, за който всяко здраво американско момче би било щастливо да се бие.
— А ето я и яхтата им — продължи Рок. Беше пуснала котва в залива малко по-навътре от рибарските лодки и водните таксита. Платната бяха напълно свалени, белият корпус блестеше на дневното слънце.