Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Пътят до Бока струваше само три и половина песос. Автобусът беше пълен с мексикански работници — зидари и дърводелци, готвачи и чистачки. Пуерто Валарта е град от хотели — всеки ден изникваха нови. Мексиканците вършеха черната работа, също както в Лос Анджелис, Далас, Чикаго и Денвър, само дето в Мексико винаги всичко се чупеше, нищо никога не биваше довършвано, а пролетариите в мръсни дрехи изглеждаха уморени, смачкани и отчаяни. Извърнах очи от работниците и се загледах в зеления склон, който свършваше в безкрайния океан. Мексико е поразително красива страна, стига да стоиш от правилната страна в автобуса.
След по-малко от половин час слязохме и тръгнахме из крайбрежното селце Бока. Рибарските лодки бяха закотвени в плиткото, а малкият залив имаше прекрасен плаж и множество покрити със слама palapas*, които предлагаха живописен подслон на сянка. Минахме по брега и после през пешеходния мост над плиткото устие — boca — на река Томатлан. С облекчение видяхме, че тук има по-малко плажни търговци, не беше като онази касапница, на която бяхме свикнали в града. Седмици наред отпращахме досадници, които предлагаха плетени сребърни бижута, марионетки със сомбреро, ярки индиански одеяла, зловещи дървени маски, розови бъркалки за коктейли във формата на фламинго, кукли Спайдърмен, игуани, звънци от кратуни, купища мънистени огърлици и какви ли не още туристически дрънкулки, които неизбежно свършваха в място, подобно на това, на което се бях събудил полугол предния ден.
[* Palapa (исп.) — конструкция от дърво с покрив от палмови листа или слама. — Б.р.]
Тук изглежда ни взеха за скитащи пияници. От масите под сламените заслони ни махаха нетърпеливи бармани:
— Cerveza, amigo*? Margarita, señor?
[* Cerveza, amigo (исп.) — бира, приятелю. — Б.р.]
— No, gracias. No, gracias.
Беше девет сутринта, а и ни чакаше работа.
— Търсим лодка да ни закара надолу по брега — казах аз.
— Водно такси, сеньор? — Половин дузина отчаяни мъже се скупчиха около нас, всеки предлагаше неговата лодка и привлекателна дестинация.
— Йелапа, четиристотин песос! На човек.
— Аз ще ви взема, амигос. Панга гранде. Триста и петдесет песос!
— Искате Кимиксто? Много красиво. Двеста песос.
— Ще ви закарам до Чимо. Специално място, специална цена. Сто и петдесет песос. Без пари.
Рок ги прекъсна:
— Искаме да отидем до Пунта…
— Пунта Пердида — казах аз.
Погледнаха ме така, сякаш току-що бях назовал най-усойната дупка на ада.
— Пунта Пердида?
— Si — отговорих. — Пунта Пердида.
— Вие не иска в Пунта Пердида, сеньор.
— Напротив, искаме.
— Не, сеньор.
— Не за вас, амиго. Лошо място.
— Защо да е лошо? — попита Рок.
Мъжете се намръщиха и свиха рамене. Най-възрастният от тях носеше скъсана сламена шапка, която едва засенчваше очите му. Единият му крак беше по-къс, тазът му беше крив, а раменете — приведени.
— Там няма плаж — каза той. — Няма restaurante. Няма cerveza. Няма palapa.
— Не искаме това — казах аз.
Дъф ме стрелна с несигурен поглед.
— Няма cerveza? Че какъв ще е този град без cerveza?
— Няма да хареса това място, сеньор. То не за вас.
— Няма нищо — казах. — Точно там искаме да отидем.
Дребничка индианка, приличаща на гном, се приближи към нас. Едвам се виждаше под тоновете мънистени огърлици, които носеше.
— No, gracias — казах аз и се обърнах пак към мъжете. — Кой ще ни закара до Пунта Пердида?
Те се спогледаха и сведоха очи. Никой не отговори.
— Хайде — приканих ги. — Четиристотин песос. Отиване и връщане до Пунта Пердида.
Един от тях промърмори нещо на испански, след това се отдалечи. Другите изглеждаха притеснени.
— Добре — казах. — Петстотин песос.