И пета ще умре [bg]

Клеър се качи на един стол и оттам — на масата.

— Колкото по-бързо ме изслушате, толкова по-бързо ще мога да ви изведа оттук! — тя размаха наръч въпросници над главата си. — Ако не сте предали бланките, които раздадох преди, искам да ги довършите и да ги дадете на някой от полицаите!

Малко момиченце изпищя на около метър от нея, без друга причина, освен да участва в хаоса. Майката на детето го взе и го залюля, но това не помогна с нищо.

С ъгълчето на окото си Клеър забеляза д-р Мортън да нахълтва в столовата. Той също я видя и бързо се извърна.

Тя беше дала стриктни нареждания никой да не напуска тази стая, но различните медицински работници се бяха събрали в нещо като опълчение, което май се отнасяше към заповедите й по-скоро като към предложения. Почти всички бяха влизали и излизали поне по веднъж. Повечето го бяха правили многократно, щом пейджърите и телефоните им ги призоваваха в различни части на болницата. В действителност Клеър нямаше възможност да ги ограничи и го знаеше.

Сара Уернър.

Тя не познаваше никаква Сара Уернър. Налагаше се да почака.

Клеър натисна отказ. Забеляза, че е пропуснала две обаждания от Клоз.

Щеше да отиде при него веднага след като приключи. Той анализираше картона на Ъпчърч и може би беше намерил нещо. Плюс това лабораторията работеше върху веществото, открито по иглата, забита в онази ябълка. Ако не успееха да се свържат с нея, щяха да предадат резултатите на Клоз.

Телефонът й звънна отново.

Сара Уернър.

Клеър натисна зелената слушалка и долепи телефона до ухото си, като прикри другото с длан.

— Детектив Нортън на телефона.

Гласът от другата страна беше мъжки, но тя не разбра нищо от казаното от него. В столовата беше твърде шумно.

— Задръжте така — само секунда!

Клеър слезе от масата, проправи си път през тълпата и излезе в коридора. Когато стигна асансьорите, опита пак.

— Извинете, детектив Нортън е на телефона. С какво да съм ви полезна?

— Пол Ъпчърч при вас ли е?

— Кой се обажда?

— Аз съм, Клеър.

— Сам?

— Аха.

Детектив Нортън се обърна. Един от полицаите, които пазеха столовата, я гледаше. Тя пристъпи малко по-нататък по коридора и му обърна гръб.

— Къде си?

— Аз… мислех, че той има бомба. Накара ме да си го мисля, но не е бомба. Въобще не е…

— Сам, говориш безсмислици. За кого става дума? За Ъпчърч? Спипахме го. Няма бомба.

— А момичетата… при вас ли са? Двете момичета? Лариса Бийл и другата?

— Да, Сам. В безопасност са. И двете. Ще се оправят. Чакай. Нещо не беше наред.

Подробностите не си съответстваха.

— Сам, откъде знаеш за Лариса Бийл? Тя изчезна след заминаването ти. Не сме казвали на никого за Куигли. Да си говорил с Наш или с онзи агент от ФБР, Франк Пул?

— Ох, Клеър. Издъних се. Ама много.

— Какво става, Сам? Говори ми!

Портър си пое дълбоко дъх.

— Пол Ъпчърч жив ли е?

— Да. Хората на Еспиноза го арестуваха без проблеми. Наш каза, че все едно ги чакал. Тръгна доброволно. По пътя към управлението получи гърч и припадна. Доведоха го тук, в „Строджър“, и го оперират. Четвърта степен мозъчен тумор. Перспективата не е добра.