Камерата [The Chamber-bg]

И Гудман, и Адам подозираха това. Макалистър изглеждаше твърде обсебен от съдбата си да се впуска в нови инициативи. Човекът се интересуваше най-безсрамно от повече гласове, затова те бяха решили да му предоставят тази възможност.

Гудман прочете рано материала, докато си пиеше кафето и ядеше плодове, и до седем и трийсет вече бе говорил по телефона с професор Джон Брайън Глас и Хез Кери. До осем часа трима от студентите на Глас вече пиеха кафе в картонени чаши в неугледната временна канцелария. „Проучването на пазара“ щеше да започне всеки момент.

Гудман обясни плана и необходимостта от секретност. Те не нарушаваха никакви закони, увери ги той, просто манипулираха общественото мнение. Безжичните телефони бяха на масите заедно със страниците телефонни номера, които Гудман бе преснимал в сряда. Студентите бяха малко неспокойни, но въпреки това нямаха търпение да започнат. Щяха да им платят добре, а професор Глас им бе обещал допълнително възнаграждение.

Гудман демонстрира техниката с първото обаждане. Той набра номера.

— Открита линия за обществеността — обади се приятен глас.

— Обаждам се във връзка с днешната статия за Сам Кейхол — каза бавно Гудман с най-добрата си имитация на провлечен говор, въпреки че имаше какво да се желае на студентите им беше много забавно.

— Вашето име?

— Казвам се Ред Ланкастър от Билокси, Мисисипи — отвърна Гудман, прочитайки името от списъка с телефонните номера. — Гласувах за губернатора, много свестен човек — подхвърли той, за да направи добро впечатление.

— И какво чувствате спрямо Сам Кейхол?

— Не смятам, че трябва да го екзекутират. Той е един старец, който много е страдал, и аз искам губернаторът да го помилва. Да го оставят да си умре спокойно в Парчман.

— Добре. Ще направя всичко възможно губернаторът да научи за вашето обаждане.

— Благодаря ви.

Гудман натисна един бутон на телефона и се поклони пред публиката си.

— Проста работа. Да започваме.

Младежът, който попадаше в графата „мъж, бял“, избра един номер от списъка. Разговорът му протече горе-долу така:

— Ало, обажда се Лестър Кросби от Буд, Мисисипи, по повод екзекуцията на Сам Кейхол. Да, госпожо. Номерът ми ли? 227–9084. Да, точно така, Буд, Мисисипи, окръг Франклин. Точно така. Ами не смятам, че трябва да вкарат Сам Кейхол в газовата камера. Против това съм. Мисля, че губернаторът трябва да се намеси и да спре екзекуцията. Да, госпожо, точно така. Благодаря ви. — Той се усмихна на Гудман, който избираше друг номер.

Бялата жена бе студентка от малък град в земеделската част на щата и акцентът й бе естествено носов.

— Ало, канцеларията на губернатора ли е? Добре. Обаждам се за историята на Сам Кейхол в днешния вестник. Сюзън Барнс. Декатър, Мисисипи. Да. Ами че той е старец, който и без това сигурно ще умре след няколко години. Какво ще спечели щатът, ако го убие сега. Я оставете човека на мира. Какво? Да, искам губернаторът да спре екзекуцията. Гласувах за губернатора и смятам, че той е почтен човек. Да. И аз ви благодаря.