Камерата [The Chamber-bg]

— Говориш пред малка машинка с малки касетки. Мога да ти я донеса. Седиш си в килията и разказваш живота си.

— Колко скучно — Сам свърши ескимото и хвърли пръчката в кошчето за боклук.

— Зависи от гледната точка. Нещата изглеждат доста вълнуващи в този момент.

— Да, прав си. Доста скучен живот, но краят му е сензационен.

— Прилича ми на бестселър.

— Ще помисля.

Изведнъж Сам скочи на крака, оставяйки гумените сандали под стола. Той заподскача из канцеларията, измервайки разстоянието, без да спира да пуши.

— Четири на пет и половина — промърмори той на себе си, после продължи да мери.

Адам записа нещо в бележника си и се опита да не гледа облечената в червено фигура, подскачаща покрай стените. Най-накрая Сам спря и се облегна на едната кантонерка.

— Искам да ми направиш една услуга — каза той, вперил поглед в отсрещната стена на стаята. Гласът му беше съвсем тих. Дишаше бавно.

— Слушам те — каза Адам.

Сам пристъпи към стола и взе един плик. Подаде го на Адам и отново се облегна на кантонерката. Пликът бе обърнат така, че Адам не можеше да види написаното върху него.

— Искам да го предадеш — каза Сам.

— На кого?

— На Куинс Линкълн.

Адам го постави до себе си на бюрото и се взря изненадано в Сам. Старецът обаче бе потънал в друг свят. Бе вперил празен поглед в нещо на отсрещната стена на стаята.

— Пиша го от една седмица — каза той с почти прегракнал глас, — но го мисля от четирийсет години.

— Какво пише вътре? — попита бавно Адам.

— Извинение. Нося вината в себе си от много години, Адам. Джо Линкълн беше добър и почтен човек, а и добър баща. Изгубих си ума и го убих без причина. Още преди да го застрелям, знаех, че ще ми се размине. Но винаги съм се чувствал зле след това. Твърде зле. Сега не мога да направя нищо друго, освен да кажа, че съжалявам.

— Сигурен съм, че това ще означава нещо за семейство Линкълн.

— Може би. В писмото ги моля за прошка, както смятам, че е редно по християнски. Искам да умра със съзнанието, че съм се опитал да се извиня.

— Имаш ли някаква представа къде мога да го намеря.

— Точно тук е проблемът. Чух, че семейство Линкълн все още са в окръг Форд. Вдовицата му Руби вероятно е още жива. Боя се, че ще трябва да идеш до Клантън и да ги потърсиш. Там имат чернокож шериф и аз бих започнал от него. Той вероятно познава всички чернокожи в окръга.

— А ако намеря Куинс?

— Кажи му кой си. Дай му писмото. Кажи му, че съм умрял с чувството за голяма вина. Можеш ли да го направиш?

— Ще ми бъде приятно. Но не съм сигурен кога ще имам време.

— Изчакай, докато умра. Ще имаш много време, след като всичко свърши.

Сам отново пристъпи към стола и този път взе два плика. Подаде ги на Адам и започна да крачи бавно напред-назад из стаята. На един от тях бе напечатано името Рут Крамер, а на другото — Елиът Крамер.

— Тези са за семейство Крамер. Предай им ги, но след екзекуцията.

— Защо да чакам?

— Защото мотивите ми са чисти. Не искам да мислят, че го правя, за да предизвикам съчувствие в предсмъртните си часове.