Вълците от Кала

Тази мисъл го накара да си спомни пак нощта, когато с Бени бяха спали на палатка (това им беше последният път, защото времето бе захладняло). Нощта на разговора между Анди и бащата на Бени. Таткото на приятеля му беше прекосил реката и бе тръгнал на изток. Към Тъндърклап.

— Джейк, сигурен ли си, че си добре? — попита Сузана.

— Да, госпожо.

Тя се засмя. Джейк също, но още си мислеше за бащата на Бени. За очилата му. Джейк бе почти сигурен, че той е единственият в града, който носи очила. Един ден, докато яздеха, го беше попитал за тях. Бащата на Бени му беше разказал как ги разменил за красиво расово жребче — взел ги от един от плаващите пазари, когато сестрата на Бени още била жива, Оризия да бди над душата и. Взел ги, макар че всички, включително Вон Айзенхарт, му повтаряли, че са безполезни като хороскопите на Анди. Бен Слайтман обаче ги пробвал и всичко се променило. За пръв път виждал света ясно.

Той бе свалил очилата, беше ги почистил с ризата си и ги бе вдигнал към светлината.

— Не знам какво ще правя, ако ги изгубя или се счупят — сподели. — Живял съм без такова нещо двайсетина години, но човек бързо свиква с хубавото.

На Джейк този разказ му хареса. Беше сигурен, че Сузана ще му повярва (като се имаше предвид, че очилата бяха направили впечатление първо на нея). Роланд сигурно също щеше да повярва. Слайтман го разказваше по най-подходящия начин: като човек, който се радва на късмета си и с готовност се хвали как се е оказал прав, когато никой не му е вярвал. Еди вероятно също щеше да налапа въдицата. Жалко, че историята на Слайтман бе пълна лъжа. Джейк не знаеше каква е била истинската сделка (не можеше да проникне толкова дълбоко в мислите на Слайтман), но това поне му беше известно. И го тревожеше.