Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
— За какво? — попита Роглер. — Не познавам този човек, но се питам за какво може да потрябва такъв глупак?
Варщайн посочи входа на хижата.
— Каквото и да ни чака там вътре, Роглер, то чака трима души, не двама. — Той въздъхна дълбоко. — Всичко беше напразно.
— Ние сме трима — каза спокойно Ангелика.
Измина цяла секунда, преди Варщайн да осмисли казаното. Вдигна глава и я погледна с недоумение.
— О, не — каза Роглер и размаха силно ръце. — Не, не, не! Знам какво си мислите. Забравете веднага! Представа нямам от подобни неща и не искам да се забърквам в нищо!
— Елате — каза Варщайн. — Искам да ви покажа нещо.
— Не, не! Не разбирам нищо от магии и разни такива работи.
Въпреки това последва Варщайн и Ангелика от другата страна на хижата.
Върхът светеше, облян в пламъци. Чернилката на нощното небе бе изчезнала и бе отстъпила място на невероятна картина от светлина и цветове. Върховете, които се издигаха пред тях, грееха, осветени сякаш от някаква вътрешна сила и изглеждаха прозрачни и леки. Светът бе завладян от нещо, което бе твърде голямо, за да бъде разбрано, и което щеше да го промени или дори убие. Това вече се случваше.
Картината бе не само величествена и омайваща, но и стряскаща. Тримата чувстваха мощта на природните сили, вилнеещи около тях и които бяха само частица от това, което идваше. Вратата бе отворена и готова да погълне света.
— Гледайте! — каза Ангелика. Ръката и сочеше на юг. На мястото на езерото сега зееше огромна бездънна яма, в чиито дълбини се мятаха светкавици, сякаш силите на Ада отговаряха на силите на небето. В северната част различиха червена трептяща точка. Аскона. Целият град вече гореше.
Но не това искаше Ангелика да покаже на Варщайн и на Роглер. Малко по-наляво се бяха появили нови малки червени точки. Искри в безкрайността, които започнаха да се съединяват в пулсираща червена картина.
— Локарно? — прошепна Роглер. — И там… и там ли… започва?
— Ще започне навсякъде — отговори Варщайн. — Вече нищо не може да го спре.
— Значи тогава това е краят на света? — Роглер се опита за се засмее, но не се получи.
— Поне на този, който ние познаваме — каза Ангелика. — Ако не го спрем…
— Нали току-що казахте, че… — Роглер спря, взира се още малко в горящия град под тях и накрая безпомощно вдигна ръце. — Но защо? Какво… какво сме направили? С какво го заслужихме? Всички тези убити… това насилие… хората не са толкова лоши, че да заслужат такъв край…
— Може би времето на хората е отминало — прошепна Варщайн. Но може би и още не е. Може би бе отминало само това време и бяха на прага на друго. Но не изговори мисълта си на глас. — Може би някой е решил, че това е достатъчно — каза на глас.
Варщайн млъкна. Какъв беше този свят? Свят на омраза и на убийства, на насилие, ревност, разрушение. Поклати глава.
— Не.
Ангелика посочи хижата. Варщайн се обърна и видя, че вратата се бе отворила. Отвътре излизаше мека бяла светлина. Роглер също се бе обърнал и гледаше втренчено вратата.
— Знаех си, че така ще свърши — прошепна той.
— Значи ще ни помогнете? — попита Варщайн.
— Не знам… Никога не съм имал особено желание да се правя на Бог…
Понякога въобще не ни питат за какво имаме желание и за какво — не, помисли си Варщайн. Много добре разбираше Роглер. И него го беше страх от това, което трябваше да свършат, изпитваше панически страх. Не знаеше какво ги очаква вътре и защо точно те трябваше да решават съдбата на целия свят.
Запази тези мисли за себе си, обърна се и влезе в хижата. След кратко колебание Ангелика и Роглер го последваха.
Над Порера бурята утихна. Въздушните маси извиха за последен път с пълна сила и тътенът им сякаш разтърси планината из основи, но силата на урагана бе прекършена и вратата, през която изтичаше жизнената сила на света, изчезна. Светлините по небето заблестяха по-ярко.
Навън сякаш всичко изчезваше в хаоса, но вътре, в спартански подредената хижа, нищо не се бе променило. Когато затвориха вратата след себе си, ревът на урагана спря и вместо проблясващите светлини на Страшния съд около тях струеше меко бяло сияние, което въпреки силата си не заслепяваше.
Варщайн гледаше картината на стената, Франке имаше право — бяха същите прави и вълнообразни линии, същите кръгове и светкавици, които танцуваха по небето. Но не бе същата картина от тунела. Чак сега видя заблудата си. Може би и Зарутер не знаеше, но Варщайн видя съвсем ясно, че рисунките тук бяха различни, невероятно стари и сложни, несравнимо по-стари от тези във вътрешността на планината.
Знаеше какво трябва да прави. Знаеше го през цялото време, както и Ангелика и Роглер също. Знанието бе скрито в тях от деня на раждането им, както го бяха носили и предците им и техните предци също, и предците на техните предци, и… веригата беше безкрайна и никога не бе прекъсвала. Те бяха само инструментите, носителите на сила, по-стара от човечеството и много по-важна от него.