Вратата на друидите

— Направете, каквото казва! — изкрещя Варщайн. — Не питайте, просто го направете. И побързайте! Нямаме много време.

Заобиколиха хеликоптера на голямо разстояние и се заеха със зловещата си задача. Макар и жестока, кланицата се бе разиграла на малко пространство. Разстоянието от плажа, което трябваше да претърси Варщайн, не бе широко и сто метра и макар че следващите минути бяха най-зловещите в живота му, те не продължиха дълго. След малко тръгна обратно.

Стигна до хеликоптера заедно с Ломан, който бе побелял като платно. Журналистът трепереше целият и в очите му се четеше ужас, който може би никога нямаше да преодолее напълно. Едно беше да пишеш за насилствената и жестока смърт, да четеш за нея или да гледаш снимки в списание или по телевизията и съвсем друго — да я преживееш.

— Е? Варщайн поклати глава и се обърна към Франке, който също бе приключил с търсенето си и се връщаше. — Нищо. Няма ги там. Ако са убити, то не е тук.

— Живи са — каза Франке. — Сигурен съм, усещам го…

— Така ли? — Ломан явно полагаше огромни усилия да влезе в старата си роля. — И как?

— Вие не сте ги видели, но аз ги видях. Не можах дори да се доближа до тях. Войниците също. Мисля, че никой не може да им стори нищо.

— Къде са тогава?

— Във всеки случай не тук — каза Франке и тихо допълни със странен глас: — Може би вече въобще не са тук. Кой знае? Да се качваме! Няма смисъл да стоим повече.

Ангелика и Роглер ги очакваха при отворената врата.

— Е? — попита тя.

— Няма ги — каза Франке. — Мисля, че още са живи.

— И каква е ползата ви от това, ако смея да запитам? — Ломан с пъшкане се качваше след Франке и Варщайн. — Ако правилно съм ви разбрал, тези мъже не са разменили нито дума с вас и са говорили само неразбрани неща. Мислите ли, че това изведнъж ще се е променило?

— Може би ще говорят с нас — каза бързо Варщайн, преди Франке да успее да каже нещо и да се скарат с Ломан. — Мисля, че Франке е прав. Не са дошли тук случайно. Не и точно сега. Сигурно са направили нещо.

Той погледна през отворената врата към езерото, което вече бе само черна тиня. И тримата знаеха какво са направили друидите. Питаше се защо няма смелост да го каже на глас.

— Може би старият мъж е при тях — каза Ангелика.

— Старият мъж? — Варщайн сбърчи чело.

— Зарутер, нали така се казваше?

— Той е мъртъв — припомни Варщайн, а Франке каза:

— Щях да го позная, ако беше сред тях. Сигурен съм.

Изминаха няколко секунди, преди и двамата да забележат, че бяха говорили с разменени роли. Изведнъж Варщайн бе този, който във всичко се съмняваше, а Франке — този, който знаеше.

Но в това, което каза Ангелика, имаше нещо много важно. За момент Варщайн изпита чувството, че знае отговора на въпроса, защо бяха извикани и къде трябваше да отидат. Но когато реши да посегне към него, той беше изчезнал.

— Излитайте! — нареди Франке. — Към Порера.