Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
— За Бога, Ломан! Откачихте ли? — изпъшка Варщайн.
— Ако има някой откачен, не съм аз. Скачайте, щом искате! Аз изчезвам!
Той насочи пистолета за секунда към пилота, но не изпускаше от поглед Варщайн.
— Връщаме се от другата страна на планината!
— Къде искате да отидете? — попита Варщайн.
— Все ми е тая! — Погледът на Ломан гореше. — За нищо на света не оставам повече тук! Забравихте ли бомбата? Тия идиоти ще я взривят! А когато това стане, не искам да съм тук!
— Още ли не разбирате, че вече никъде няма сигурно място?! Не можете да избягате никъде! Моля ви, Ломан! Без вас всичко е загубено, имаме нужда от вас!
— Забравете! Изчезвам. Имате две секунди да решите дали оставате тук, или продължавате с нас! Едно…
Роглер скочи отгоре му.
Нападението дойде съвсем неочаквано и сигурно щеше да има успех, но в този момент хеликоптерът потрепери от поредния щурм на вятъра. Роглер изгуби равновесие, препъна се край Ломан, журналистът диво изкрещя и натисна спусъка.
Куршумът улучи Роглер право в гърдите. Силата на изстрела го завъртя и го блъсна встрани. Той бутна пилота. Мъжът политна напред и се удари в лоста за управление. Хеликоптерът се наклони напред и турбините изреваха.
Варщайн отчаяно се опита да се задържи за рамката на вратата, но в този момент Роглер налетя върху него. Вкопчени един в друг, паднаха на земята. Последното нещо, което Варщайн се спомняше, бе огромната огнена топка, от която се разлетяха горящи парчета. После се удари силно в скалата под себе си и изгуби съзнание.
Франке стигна до бездната. Пътят се оказа по-дълъг, отколкото мислеше. Пада безброй пъти и целият бе в кръв. Но не чувстваше нищо — нито болката, нито кръвта, която се стичаше по лицето и ръцете му, нито изтощението от дългото ходене.
Пред него бе вратата към Ада, а може би и към Рая. Бездната сега му се стори по-голяма отпреди. Кръгла дупка в Действителността, през която излизаше дъхът на света. Бурята, която вилнееше в небето, бе достигнала невиждани размери, но тук, точно на брега на пропастта, не се усещаше почти никакъв вятър. Намираше се в окото на урагана.
Франке стоя така дълго и неподвижно. Върху устните му трепкаше едва забележима усмивка. Питаше се как така не изпитва никакъв страх.
Когато разбра отговора на въпроса си, направи крачка напред и с разперени ръце полетя надолу. Той я бе създал и той щеше да я затвори. По единствения начин, по който можеше.
Падането продължи дълго, безкрайно дълго, но той знаеше какво ще види накрая — тук, на това място на абсолютната Истина, където кошмарът му, който всъщност бе мечта, стана действителност. И го видя. Последната му мисъл беше: „Господи, колко е красиво!“
Пренесоха Роглер на завет до хижата, за да се предпазят поне от бурята, ако от светкавиците не можеха. Земята, по която стъпваха, светеше. Въздухът бе така наситен с напрежение, че след всяко тяхно движение оставаха малки опашки от дребни жълти звездички. Енергията проникваше навсякъде и във всичко — в почвата, във въздуха, в телата и в мислите им.
— Може ли някой да ми каже защо съм още жив? — простена полицаят. Бе дошъл в съзнание, но още нямаше сили да се изправи и да седне. Лицето му потрепваше от болката и дишането му бе доста трудно. Притискаше дясната ръка към гърдите си и с нарастващо объркване установяваше, че между пръстите му не тече кръв.
— Онзи тип ме простреля в гърдите, нали? — Той се изкашля и изкриви лице от болка. — От половин метър разстояние това трябваше да е смъртоносно. Поне така казвам на всеки, който ме попита.
Варщайн се засмя против волята си. Роглер бързо се възстановяваше, много по-бързо, отколкото си бе представял. Макар че едва ли щеше да има голяма полза от това. Ломан бе сторил много повече от това да убие себе си и пилота — бе дал на света може би последния тласък към смъртта.
— Оръжието беше заредено с гумени куршуми — отговори той със закъснение. — Съвсем го бях забравил, но Ломан явно го е взел.
— Този идиот! — измърмори Роглер. — Ох, ама че боли! Сигурно ми е счупил някое ребро. Той се опита да се изправи, но политна обратно и Варщайн му подаде ръка.
— Не му свърши никаква работа, но… — каза Варщайн.
Роглер го погледна объркано. После проследи погледа му и видя останките от хеликоптера. Машината бе паднала от другата страна на скалата, но отблясъците от пламъците се виждаха.
— Мъртъв е — каза тихо Варщайн. — Сега вече всичко свърши.
— Свърши? Какво?
— Той ни трябваше — каза Варщайн.
Странно — не изпитваше никакъв ужас, дори не бе разочарован. Сякаш през цялото време бе знаел, че така или иначе няма да успеят.