Последната тайна на Дома Господен

— И мислиш, че още работи ли? — попита Лейла. — След всичките тези години?

— Има само един начин да проверим — промърмори Бен Рои и й подаде фенера си.

Хвана манивелата с две ръце и с усилие я завъртя на половин оборот. Нищо. Опита отново. Пак нищо. Изпъна рамене, клекна за по-добра опора и завъртя отново. Генераторът изхърка слабо и корпусът му потрепери.

— Хайде — изсъска Лейла.

Бен Рои отново завъртя манивелата и отново, и отново, и с всяко завъртане хъркането ставаше все по-силно и по-продължително, докато накрая на деветия опит машината изведнъж изрева и ярка, шокираща експлозия от светлина изпълни пещерата. Побързаха да се върнат на терасата.

— О, мамка му! — ахна Лейла.

Както вече бяха предположили, намираха се на естествен балкон в единия край на огромна като хангар пещера, трийсет метра висока, четирийсет широка и дълга седемдесет, със стени и таван от неравни оранжеви и сиви скали. Но не самата пещера ги изуми, а съдържанието й, защото ако в тунела имаше десетки кутии и сандъци, тук — озарени от ледената светлина на осем гигантски живачни лампи — кутиите и сандъците бяха стотици, редове след редове, колони след колони, купчини след купчини, подредени в стройни блокове, отделени с мрежа от проходи, самите те задръстени с какви ли не предмети и боклуци — статуи, карабини, картини, варели с машинно масло, даже и два стари мотоциклета. В дъното, покрило почти цялата стена, висеше огромно знаме — червено, бяло и черно със свастика в средата.

— О, мамка му! — повтори Лейла.

Качиха се на платформата, зад гърбовете им генераторът боботеше и ръмжеше. Ръцете им обаче стискаха здраво вече излишните фенери.

— Никога няма да я намерим — измърмори Лейла. — Невъзможно е. Ще ни отнеме дни, седмици.

Бен Рои не каза нищо, само продължи да оглежда пещерата. След десет секунди вдигна фенера си и посочи.

— Няма да ни отнеме седмици.

Отдолу по цялата дължина на пещерата, от елеватора до дъното минаваше широк централен проход, единствената що-годе празна част от пода. В дъното му, точно под нацисткото знаме, като че ли нарочно отделен настрана, стоеше един-единствен квадратен сандък, висок приблизително човешки ръст.

— Ето я — каза той.

— Да — прошепна Лейла. — Да.

Бен Рои вдигна лоста от пода на терасата и дръпна ръчката на елеватора. Чу се шумно прещракване, дървената платформа се разтресе и бавно и неравномерно, с ужасяващо скърцане започна да се спуска надолу. Спря на сантиметри от пода на пещерата. Слязоха и закрачиха по централния проход. Стъпките им по камъка бяха безшумни, купищата сандъци се извисяваха като стени от двете им страни, пещерата изглеждаше още по-огромна и внушителна тук долу. На половината път ръмженето на генератора изведнъж затихна и за няколко секунди всичко изгасна, преди моторът отново да оживее и пещерата отново да се облее в ледена светлина. Спряха, изчакаха да видят дали ще се случи отново, след което продължиха да вървят. Нацисткото знаме се издигаше пред тях още по-огромно, разстоянието до сандъка намаляваше, докато накрая стигнаха на два метра от него, задъхани и облени в пот. Бен Рои подаде лоста на Лейла.