Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
— Пътеката Хохер Гол.
Спряха и излязоха. Огледаха се, тишината беше съвършена, дъхът им се кълбеше на облаци. Без повече да се бавят обуха ботушите, навлякоха зимните дрехи и ръкавици, запалиха фенерите и поеха през гората по онова, което в по-топло време трябваше да е нещо като пътека за туристически маршрут, но сега представляваше просто белееща се ивица от девствен сняг, криволичеща нагоре през гъсто разположените стволове на боровете.
Първите неколкостотин метра не бяха много трудни, пътеката се изкачваше бавно, краката им затъваха в снега само до глезените. Но наклонът постепенно се увеличи, снегът стана по-дълбок, първо до прасците им, след това до коленете, а на места и до бедрата, напредваха все по-бавно, трудно и изтощително. Студът хапеше, гъстата гора ги дезориентираше и все по-често се налагаше да спират, за да проверяват дали все още са на пътеката, която и за миг не се изправи, а криволичеше рязко наляво и надясно, сякаш умишлено се опитваше да ги заблуди. Ако не бяха жълтите стрелки, приковани през равни интервали по стволовете на дърветата, и ако не си даваха сметка, че нямат никакъв избор, освен да продължават нагоре, отдавна щяха да са изгубили всякакво усещане накъде са тръгнали.
В книгата на Исак Шлегел пишеше, че изкачването до мината продължава трийсет минути. Но при тези условия измина почти час и половина, преди да усетят, че земята под краката им най-после се изравнява, и преди, сякаш излизайки от тунел, да се озоват, покрити до кръста в сняг, на широко открито пространство в подножието на отвесна черна скала.
— Слава богу — изстена Лейла и задиша тежко.
Зад нея Бен Рои извади манерката от джоба си и между пристъпите на кашлица отпи поредица от големи глътки.
Дадоха си половин минута почивка, след което, все още задъхани, направиха няколко крачки напред, вдигнаха фенерите и зашариха с лъчите по скалата, докато откриха входа на мината — тъмен правоъгълник, препречен с наковани дъски, за да не влиза никой вътре. Спогледаха се, и двамата не успяха да различат израженията си иззад излизащите от устите им облаци, след което поеха към скалата, криволичейки между камъни и купчини сгурия, докато стигнаха до мината.
Три неособено силни ритника и малко дърпане бяха достатъчни, за да премахнат паянтовата дървена блокада на входа и да открият влажен зловещ коридор към вътрешността на планината, укрепен през равни интервали с дървени подпори, тесен, изпълнен с толкова плътен мрак, та Лейла имаше чувството, че може да сграбчи шепа от него и да я стисне в дланта си. За миг й се стори, че се връща в кошмара, който сънуваше всяка нощ — подземната килия, дебнещото животно, същата злокобна всеобхватна тъма, — преди звукът от стъпките на поелия из галерията Бен Рои да я върне към настоящето. Тръгна след него, стените сякаш искаха да я смачкат, сърцето й биеше лудо. Изминаха десетина метра, преди израелецът внезапно да спре и масивната му фигура да препречи целия коридор.
— Мамка му!
— Какво?
— Мамка му!
Пристъпи до него и присъедини лъча на фенера си към неговия. Комбинираният сноп светлина проби мрака отпред. Четирийсет метра по-напред галерията изведнъж свършваше, препречена от стена от масивни срутени скали на мястото, където таванът беше пропаднал.
— Мамка му! — повтори Бен Рои.
Берхтесгаден
Халифа стигна до Берхтесгаден от север, по пътя от Бад Райхенхал. В купето на колата вече не се дишаше от цигарен дим, пепелникът преливаше от фасове. Спря пред гарата в града, за да се консултира с картата си, и пое отново, хвърляйки бърз озадачен поглед към крачещите от отсрещната страна на улицата неколцина мъже по кожени шорти — Господи, в това време! — след което сви по моста над река Берхтесгаден Ахе и излезе от града нагоре към планината.
Според картата, която германците бяха пратили по факса на Сария, до мината „Берг-Улмеверк“ се стигаше по някаква пътека от туристически маршрут нагоре от Росфелд-Хохен-Рингщрасе, пътя, по който караше в момента. Но къде точно почваше тази пътека, беше ли изобщо отбелязана по някакъв начин, не ставаше ясно нито от изпратената по факса карта, нито от тази, която си беше купил на летището, и колкото по-нависоко се качваше и колкото по-дълбок ставаше снегът и по-гъсти боровите гори, толкова повече го обземаше тревога, че ако не се натъкне на голяма табела с надпис „ЗА МИНАТА — ОТТУК“, изобщо няма да намери проклетото място.