Убийството на султана

– Изглежда, са го ударили по главата с твърд предмет – предположи Али. – Вижте как кръвта е попила надолу. Намерихте ли оръдието на убийството?

– Не – отговори Зейнеп, приближавайки се до колегата си. – Но искам да погледна нещо – и коленичи до трупа. Мисля, че разтвори халата му. Аз също се приближих, за да виждам по-добре. Да не бях го направил. Първо видях облятото в кръв лице на Тахир Хакъ, сетне ужасения му поглед… „Защо ме послуша, Мющак? Защо не ми помогна?“ Отново ми се догади, отново ми се зави свят… Не, няма да припадам, не, няма да се предам така лесно. Поех дълбоко дъх.

– Ето, виждате ли? – сочеше моравото петно отляво на покритите с бели косми гърди на Тахир Хакъ под разкопчаната риза. – Вероятно тук е нанесен първият удар. И когато се е навел, убиецът го е ударил по главата с тояга или каквото е държал. Точно по лявата страна… Разбира се, ще можем да назовем поточно оръдието на убийството след анализа на халата и ризата…

– А това петно какво е?

Невзат сочеше тъмносивата кахлена печка… Най-ценното в тази къща… Която професор Тахир превъзнасяше до небесата като единствено наследство от бащиния дом, но сега служеше само като декор. Зейнеп се приближи пъргаво до безценната печка. Присви очи и се загледа в указаното от главния комисар място.

– Прав сте, има петно – и се върна няколко крачки назад, изваждайки от чантата на пода малка пръчка с памук на върха. Потърка с нея петното върху печката. Памукът на върха поаленя. – Да, май е кръв… Вероятно се е ударил при падането в печката или е търсил опора. – Хрумналата и нова мисъл предизвика колебание. – А може да е кръвта на убиеца. Ако жертвата се е съпротивлявала… Може и нападателят да е ранен. Надявам се, че е така. Ще разберем.